Бренер предпазливо се изправи в леглото и седна. Движението предизвика болка, но той стисна зъби и остана така полуседнал, полуподпрян на десния си лакът. Повече не можеше да се изправи — не позволяваха превръзките, безбройните игли, маркучета, кабели и телчета, свързани по един или друг начин към тялото му и придаващи му вид на не особено талантлива гъсеница, току-що започнала да свива пашкула си. Не позволяваше освен това и гърбът му. Едно от многобройните чудеса, на които дължеше оцеляването си, беше, че поред лекарите, разбира се, в които при всяко избухване на болката и тялото си все повече се съмняваше — не си беше счупил нито една кост. И то — след падане по стълбите, на което би му завидял всеки каскадьор, и след дребната огнестрелна рана на рамото! Обратната страна на медала беше, че сигурно бе разтегнал всеки мускул и всяко сухожилие в тялото си. Не беше осеян със синини и кръвоизливи — цялото му тяло беше едно огромно синьо петно.
Във всеки случай така се чувстваше.
Бренер си даде няколко секунди, за да си почине от усилието, после бавно обърна глава наляво, в посоката, където се намираше прозорецът. Не можеше да го види. Там, където би трябвало да се намира, в обгръщащата го сивота, имаше само един по-светъл правоъгълник. Гледката наля масло в тлеещата жарава и той за малко не изпадна в паника. Но я потисна — поне за момента. Паниката нямаше да му донесе нищо, най-много още една инжекция, която още повече щеше да намали съдържанието на кръв в химическата субстанция, течаща във вените му. Че не виждаше прозореца, можеше да се дължи на две причини. Например, че навън е тъмно или че щорите са спуснати. Освен това наблюдението му не беше съвсем точно — можеше да различи прозореца. Вчера там нямаше сив правоъгълник. Явно ставаше така, както казаха лекарите — зрението му се възвръщаше. Бавно, но отново можеше да вижда. Щеше да продължи още няколко дни, може би дори една или две мъчителни седмици, но все някога ще може да вижда нормално. Надяваше се да е така. С движението си сигурно беше предизвикал някъде тревога, защото само след няколко секунди вратата се отвори, нещо щракна и миг по-късно сивотата, в която плуваше, стана по-светла, като мъгла, в която се движеха размити очертания.
— Какво отново правите, за Бога? Не трябва да ставате! Знаете ли колко е часът? — Беше гласът на нощната сестра. Още не я беше виждал — и как ли?, но беше направо учудващо колко бързо останалите сетива поемаха функцията на изчезналите. Откакто беше дошъл в съзнание и не можеше да вижда, чуваше, усещаше и подушваше нещата с интензивност, каквато преди изобщо не би могъл да си представи. И преди всичко болката.
— Не, не знам — отвърна той. — Малко ми е трудно да видя часовника, фосфорните цифри май са се развалили.
— Много смешно — измърмори сестрата, приближи се с отсечени стъпки и не съвсем нежно го натисна обратно в леглото, където тялото му вече си беше направило вдлъбнатина. — Минава три, ако искате да знаете. Три часът след полунощ. Защо не поспите малко?
Бренер затърси някакъв ироничен отговор, но не намери. Беше уморен, но знаеше, че въпреки това няма да може да заспи. Господи, наистина ли само от три дни беше тук? Струваше му се, че са минали поне три месеца.
— Скучно е, нали? — попита сестрата. Не знаеше дали наистина долавя в гласа и съчувствие, защото тя го изпитва, или само защото на него така му се иска. — Разбирам ви добре. Понякога и на мен времето ми като че ли не ще да минава. Лошо е, като не вижда човек. Не можеш да четеш, да гледаш телевизия…
— Можете поне радио да ми донесете — каза Бренер.
— Какво не ви харесва в болничната ни програма?
— Нищо — измърмори Бренер. — Вече всички песни знам наизуст.
Тя или не хареса шегата, или и трябваха няколко секунди, за да я разбере. После се изсмя — със закъснение и не съвсем искрено.
— Наистина съжалявам, но и техниката е срещу нас. Кабелната ни връзка още не е ремонтирана.
— А не може ли транзистор? — попита Бренер. — От онези малки, евтини апаратчета с антена?
— За съжаление ръководството не разрешава да се ползват лични апарати — отвърна сестрата. — Освен това за какво ви е чак толкова? Сградата се намира в нещо като дупка и ще хващате само смущенията.