С усилие намести слушалката в ухото си и изкриви лице, когато чу мелодията. На всичко отгоре беше избрал канала с класиката. Сега възможностите бяха две — можеше да извика сестрата или да посегне с лявата ръка към стената, което вероятно също щеше да алармира сестрата, защото уредите щяха да писнат. Третата възможност беше през следващите двадесет минути да слуша мизерното изпълнение на клавирна соната от Дебюси или Бог знае кой, която вече месеци наред се е въртяла на тази лента.
Вдигна ръка и стигна дотам, докъдето предполагаше — пръстите му опипаха твърдото пластмасово маркуче, докато така извъртя ръката си, че върховете на пръстите му докоснаха главата.
— Чакайте, ще ви помогна. Бренер така силно се стресна, че болничното легло видимо потрепери. — Кой е?
Не беше усетил ничие присъствие — не бе чул нито шума от вратата, нито стъпки. В сивата мъгла около него се движеха сенки, но не можеше да определи кое е действителност и кое — не.
— Извинете, не исках да ви изплаша. Музика ли искате да слушате?
Бренер рязко дръпна слушалката от ухото си и се изправи. Най-малко два от електронните му ангели-пазители започнаха да писукат, но той не им обърна внимание.
— Кой сте вие? — попита за втори път. — И откъде, по дяволите, се появихте?
— Е, точно оттам със сигурност не. — Чу се съвсем лек смях, който най-сетне му помогна да определи откъде идва гласът. — Моля да ме извините, но наистина не исках да ви плаша. Сестрата ми каза, че сте буден и сигурно много ще се зарадвате на малко компания. Името ми е Йоханес. Отец Йоханес, от Христовото Общество, но това да не ви прави впечатление. Повечето хора ми казват просто Йоханес.
— Отец? — Бренер наклони глава настрани и напрегнато се взря в посоката, откъдето идваше гласът. След известно време наистина различи една сянка — първата истинска сянка, откакто беше дошъл в съзнание. Всички останали призрачни очертания, които досега му бяха говорили, бяха светли. Тази беше тъмна.
— Да не сте свещеникът на тукашния затвор?
Йоханес се засмя — не много силно, но смехът му прозвуча сърдечно и много топло. Гласът му беше по-стар от този на сестрата, но не по-стар от този на Бренер.
— Ами, горе-долу така е. Но нека не ви смущава. Пък и не съм на служба.
— Това е добре — рече Бренер. — Не ми трябва изповедник, още не съм решил да умирам.
Този път Йоханес не се засмя. Самият Бренер остана малко изненадан от острата нотка в гласа си. Объркването му изчезна, но на негово място се настани неопределено чувство на враждебност, която не можеше да си обясни.
— Вече казах, че не съм тук по служба — проговори Йоханес след известно време. — Бях си тръгнал, когато срещнах сестрата. Тя реши, че идеята да намина към вас никак не е лоша. Но ще си тръгна, щом не желаете да говорите.
— Не — бързо каза Бренер. — Моля да ме извините, отче. Не исках да ви засегна.
Крачките заобиколиха леглото му и той чу как посетителят вдигна един стол и го примъкна до него.
— Е, добре тогава. Ако приключихме с взаимните извинения, можем малко да поговорим. Ако искате, разбира се.
Всъщност Бренер не искаше. Не можеше да си обясни защо, но продължаваше да изпитва безпочвено, но много силно недоверие към безплътния глас на духовника. Защо ли?
Усещането беше толкова силно, че пробуди гузната му съвест — в крайна сметка човекът нищо не му бе сторил, напротив, беше много мил с него. Все пак жертваше част от свободното си време, което никак не беше разбиращо се от само себе си, макар че целият свят очакваше подобно нещо от хора като него. Бренер не вярваше, че духовниците в болниците разполагат с много свободно време.
— Искам, но… — подхвана той колебливо. — Страхувам се, че… е, не съм запознат кой знае колко с Библията. Йоханес въздъхна.
— Защо ли всички на този свят смятат, че ние можем да говорим само за Библията и за смисъла на живота? Това трябва да е проклятието на расото ми.
— Носите ли? — попита Бренер.
— Не. При нас няма. Виждате… — Йоханес спря по средата на изречението, помълча една-две секунди, после продължи с извинителен тон: — Простете, за миг забравих, че… не виждате.
— Няма нищо — излъга Бренер. Думите му не прозвучаха особено убедително, а и той не си направи труда да се преструва. — Свиква се, знаете ли? Днес вече виждам по-добре от вчера. А вчера — по добре от онзи ден. — Това пък беше още по-неубедително.
Йоханес не каза нищо, но нещо в начина, по който мълчеше, смути Бренер. След малко той допълни:
— След няколко дни всичко ще е наред. Или поне така се надявам…
— Не звучи никак убедително — без заобикалки каза Йоханес.