— Знаете ли как се казваше?
— Не — каза Бренер. — Просто пътувахме известно време заедно. После… Да, бензинът ми свърши. Трябваше да продължим пеша, но беше много студено и когато намерихме пътя…
— Пътят към манастира ли?
Магията изчезна. Видя заснежения път и следите на двама им, вървящи успоредно, но повече нищо. Там, където пътят навлизаше в гората, нямаше нищо повече, само тъмнина. Думите престанаха да раждат картини. Дори въображението му изигра доста перверзен номер — черното парче липсваща реалност, което покриваше началото на горския път, наистина имаше очертанията на част от пъзел…
— Възможно е… Не знам… не знам точно.
— Ами момичето? — В гласа на Йоханес се долавяше не само интерес. — Знаете ли малкото и име? Или как изглеждаше?
Вратата рязко се отвори и един много силен и много разгневен глас каза:
— Какво, по дяволите, става тук?
Нещо изскърца — гумените тампони върху краката на стола на Йоханес, когато той стреснато подскочи. Чуха се енергични стъпки, после отново острият глас, който Бренер веднага свърза с един от лекарите.
— Кой сте вие и какво правите тук? Напуснете стаята! Веднага!
— Моля ви, докторе! — с помирителен тон подхвана Йоханес. — Няма причина да се гневите. Тук съм само за да…
Бренер чу как лекарят прекъсна Йоханес само с енергично движение.
Бялата престилка прошумоля по различен начин от якето на духовника.
— Защо сте тук, веднага ще изясним — навън и в присъствието на полицията. А сега незабавно напуснете помещението! Пациентът има нужда от абсолютно спокойствие. Това, което вършите, не само нарушава реда и спокойствието в болницата, но е и безотговорно!
— Но, моля ви! — Отново подхвана Йоханес, но пак не успя да продължи, защото го прекъснаха:
— Не, аз ви моля за последен път да излезете от стаята. Ако веднага не си тръгнете, ще извикам полиция!
Бренер следеше разгорещения разговор мълчаливо и с нарастващо объркване, но накрая не се стърпя, изправи се, доколкото можа, и се обърна към лекаря.
— Какво става? Не съм молил за присъствието на духовник, но това не е причина за…
— Присъствие на духовник ли? — Лекарят горчиво се изсмя. — Да не би да се е представил за изповедник?
— А не е ли? — объркано попита Бренер и погледна надясно, но сянката на Йоханес беше изчезнала. Светът му бе станал още по-малък. Една-единствена стъпка беше достатъчна, за да се превърне очертанието в безплътен глас. — Мислех, че е проповедникът на болницата.
— Във всеки случай не и при нас — отвърна докторът. Бренер чу как той отново се обърна към Йоханес. — Още ли сте тук?!
— Моля ви, докторе! Разбирам възбудата ви, но непременно трябва да…
— Сестра Анегрет, повикайте полицията! — хладно нареди лекарят.
Йоханес шумно пое въздух.
— Не е нужно — с отчаяние в гласа рече той. — Тръгвам си. Извинете нахлуването ми. И, господин Бренер, опитайте се да си спомните името на момичето. Много е важно.
Бренер чу как заобиколи леглото и с бързи крачки напусна стаята. Женски глас, който досега не беше чувал, попита:
— Да извикам ли полицията, господин професоре?
— Не — отвърна лекарят след кратка пауза. Бренер си спомни и името му — Шнайдер, професор Шнайдер. — Няма да се върне втори път. Не си струва усилието.
Той шумно се обърна към Бренер и се приближи, така че безплътният глас отново се превърна в неясно очертание без лице. В първия момент Бренер реши, че говори на него, но после различи движения нагоре. Докторът проверяваше електронните му пазачи и си говореше сам:
— Надявам се, че този тип не ви е ядосал много. Ще натрия носовете на онези на пропуска, втори път няма да се случи, обещавам ви.
— Аз… изобщо не разбирам какво става — объркано проговори Бренер. — Не беше ли проповедник?
Професорът презрително изсумтя.
— Не знам кой е, но мога да ви кажа, какъв мисля, че е.
— И какъв е?
— Вероятно репортер. Не можете да си представите на какво са способни тези типове, щом надушат някоя история. Нищо свято няма за тях. Какво му разказахте?
— Нищо. През повечето време той говори, ако трябва да бъда искрен.
— Значи, все пак навреме дойдохме. Така… това ни трябваше. — Той престана да бърника по апаратите до леглото на Бренер и се наведе над него. — Е, как се чувстваме днес?
Бренер едва се сдържа да не отговори с изтъркания майтап „Аз съм добре, докторе, а вие как сте?“; вместо това обаче само вдигна рамене и каза:
— Не много по-добре от вчера, да си призная. Продължавам да не виждам нищо.