В джобовете на палтото му бяха не само ръкавиците, но и портфейла с всички документи, чекове и по-голямата част от наличните му пари в брой. В малкото портмоне, което носеше в задния джоб на панталона си, намери само златната си кредитна еврокарта и малко повече от седем марки. Пет от тях похарчи за цигари, а що се отнасяше до евро картата, тя струваше точно колкото парчето пластмаса, върху което беше отпечатана. На първата бензиностанция, покрай която мина, банкоматът беше развален, на втората изобщо не му я приеха. А стрелката на резервоара неумолимо падаше надолу. Най-сетне се принуди да излезе от магистралата, за да потърси бензиностанция, която приема кредитни карти, или банка, или пък пощенски клон, където можеше да получи пари срещу дяволската измишльотина.
Именно така започна цялата невероятна история. Не откри бензиностанция. Нито банка или поща. Още по-точно — не откри дори никакъв град. Откакто излезе от магистралата, сякаш попадна в някаква съвсем непозната, безлюдна страна, защото не забеляза никъде даже табела с името на населено място. Нямаше указание за магистралата, за главните шосета, нито за селищата, абсолютно нищо. Като че ли съм влязъл в друго време, помисли си той, което ме е отвело в паралелен свят, където има дървета и пътища, и сняг, но няма хора. И бензин също. Резервоарът беше празен! От пет минути стрелката сочеше под нулата.
Въпреки всичко посегна към ключа, завъртя го и се опита да включи двигателя. Резултатът беше такъв, какъвто очакваше — стартерът завъртя, но двигателят не запали. В резервоара нямаше бензин.
— Искаш да си съсипеш акумулатора ли? — попита Астрид, сбърчила чело.
Бренер послушно свали ръка от ключа, но устоя на желанието да погледне тъмнокосото момиче на седалката до себе си или пък да каже нещо, за което сигурно още в същия момент щеше да съжали. Втората голяма грешка, която допусна този ден — обикновено никога не вземаше стопаджии. Но просто го съжали, когато го видя да стои треперещо в студа и да маха с посинял палец, с посинели от студа устни и очи, огромни и черни като на подплашена сърна. Очите и междувременно се бяха свили и погледът им бе станал много по-твърд. Дори и при огромно количество добра воля недоверието, което струеше от тях, не можеше да остане незабелязано. През последните няколко минути дясната и ръка непрекъснато се плъзгаше в джоба и пръстите и въртяха нещо. Бренер предполагаше, че носи сълзотворен спрей, нож или някоя подобна глупост. Тъпачка! Всъщност можеше да я разбере. Животът на стопаджийка, още повече на нейната възраст и с привлекателната и външност, криеше известни рискове. И въпреки това си беше тъпачка.
— Май бензинът е свършил — каза той унило.
— Така изглежда. — Астрид кимна с глава. Пръстите и се свиха още по-здраво около онова, което стискаше в джоба си.
— Резервоарът е празен — повтори Бренер. В гласа му прозвуча раздразнение. Астрид явно не разбираше, че просто си търси някой, върху когото да излее лошото си настроение. — Какво си мислиш, че така отчаяно търсих през последните десетина минути?
Момичето се оказа достатъчно умно, за да не отговори. Но погледът и казваше достатъчно ясно какво мисли. С гневно движение Бренер дръпна ключа от таблото и с все сила го натика в джоба си. Беше изключил чистачките и фаровете и предното стъкло беше вече наполовина закрито от тънък слой лед, който на малки парченца се стичаше надолу и веднага замръзваше. В мига, в който издърпа ключа, и парното престана да издухва топъл въздух. Макар да знаеше, че е практически невъзможно, Бренер имаше чувството, че усеща как студът пропълзява в колата.
— Май ще трябва да вървим пеша — каза той.
— Ние? — Астрид извади ръката си от джоба. За миг Бренер застина. В следващата секунда мислено се наруга за глупостта. Астрид държеше пакет „Марлборо“ и запалка „Бик“. Пъхна цигара в устата си и само вдигна рамене, без да каже нищо, когато той отказа да си вземе. — Защо „ние“?