— Откога сте тук? — попита Нериг. Не гледаше Вайкслер, а видимо съсредоточено наблюдаваше четиримата войници, които носеха чувалите към другия край на салона. Вайкслер погледна часовника си, макар че беше напълно излишно.
— От полунощ.
— Часът на призраците, а? — ухили се Нериг. На Вайкслер думите не му се сториха никак смешни и това явно му пролича, защото усмивката на Нериг автоматично изчезна. — Гадна работа, нали?
— Е, все някак се справям — уклончиво отвърна Вайкслер.
— Навън е още по-лошо — съгласи се Нериг и макар че Вайкслер също кимна с глава, знаеше, че не е така. Преди два дни се зарадва, че го изпратиха да дежури тук, а не в едно от отделенията, които претърсваха селищата наоколо за трупове, но междувременно мина много време. Време за размисъл, време, което прекара с мълчаливите мъртъвци в този физкултурен салон или с кошмарите си в една класна стая, превърната в спално помещение. Безкрайно много време. Сигурно беше ужасно да претърсваш наоколо къща по къща, етаж по етаж и стая по стая за други мъртъвци, но хората отвън поне имаха какво да правят, а Вайкслер беше стигнал до положение, от което всичко друго му изглеждаше много по-добро, отколкото да стои в студеното помещение и да чака настъпването на деня. Мъртъвците не бяха тихи. Издаваха звуци и ако останеше още някой и друг ден, сигурно ще започне да чува и гласовете им.
— Тези двамата са последните — обади се Нериг след известно време. — Мисля, че няма да намерим повече. Слава Богу, тази проклетия не действа много дълго.
— Колко са? — попита Вайкслер и веднага се стресна. Защо питаше? Не искаше да знае! Въпреки това кимна с глава, когато Нериг извади цигарата от ъгълчето на устата си и въпросително го погледна:
— Общо ли? Хиляда двеста и седемнадесет — заедно с тези двамата.
— Мили Боже! — прошепна Вайкслер. Знаеше, че истинските цифри се различават от тези, за които съобщават медиите, но това…
— Да, множко са, нали? — Нериг сви устни и добави със съвсем променен, остър тон: — И въпреки това с един по-малко. Още не са открили онази гадина. Или го е разтворило на атоми, или още е жив.
На Вайкслер никак не му хареса тонът на Нериг. А трябваше да го разбере — ставаше дума за човека, отговорен за смъртта на хиляда и двеста мъже, жени и деца. Но беше прекарал последните дни твърде близо до смъртта, за да е все така чувствителен.
— Ще го надушат — каза той. — Ако още е жив, ще го намерят. Никой не може да направи такова нещо и да се отърве.
Нериг презрително изсумтя.
— Ще го намерят друг път! Официално всичко беше представено като нещастен случай, забравихте ли? Виновникът е мъртъв, американците са се свили и се спотайват, а правителството ще изплати на близките огромни обезщетения. Няколко големи риби в Берлин също ще получат тлъсти обезщетения, защото главите им ще трябва да хвръкнат заради общественото мнение. Така стават тия работи.
Вайкслер нищо не каза. Бог му е свидетел, че не искаше да се впуска в политически разговори точно с Нериг, още повече ако тези разговори бяха на ниво разговор на маса. Всъщност се съмняваше, че нещата ще се развият точно така. Това, което каза за Салид, терориста, важеше и за цялата проклета история: никой не можеше да направи подобно нещо и да се измъкне невредим. Дори и американците. И никое проклето правителство на света! Войниците бяха оставили товара си и се връщаха. Вървяха мълчаливо и доста бързо. Когато Вайкслер ги погледна, видя върху лицата им един и същ израз на някакво притъпено огорчение, което го накара да се усъмни, че неговата служба наистина е най-тежката. Но въпросът явно беше излишен — всяка работа беше тежка, ако трябва да я вършиш в момента.
Войниците не казаха нищо, само въпросително погледнаха Нериг. Той също безмълвно посочи с ръка навън и войниците излязоха. Вайкслер гледа след тях, докато се скриха в сребристочерната смесица от тъмнина и дъжд от другата страна на вратата. Освен изражението на ужас четиримата мъже имаха и още нещо общо — всички бяха много млади. По преценката на Вайкслер нито един не беше на повече от двадесет години. Сигурно са наборници. Запита се дали някога ще забравят преживяното тук. Но и този въпрос имаше най-много академична стойност. Въпросът беше дали той някога ще го забрави, а отговорът гласеше — определено не.
Чак след няколко секунди забеляза, че Нериг изобщо не се кани да тръгва, а отпуснато се е облегнал на стената до вратата и дъвче цигарата си. В бялата неонова светлина, която не хвърляше почти никакви сенки, лицето малко му приличаше на лице на зомби. Кожата беше неестествено бледа и в зависимост от това, от какъв ъгъл го гледаше, сякаш имаше някакъв синкав оттенък. Единственото нещо, което не подхождаше на този мъртвешки вид, бяха очите. Погледът им неспокойно обхождаше залата, застиваше за миг тук, после се преместваше, опипваше предметите, сякаш търсеше нещо съвсем определено…, от което се страхуваше, може би?