Вайкслер прогони мисълта от главата си. Нериг беше уморен, физически изтощен и вътрешно толкова на края на силите си, колкото той и всички останали. Това беше, а то е достатъчно лошо!
— Доста е страшничко тук, а? — без заобикалки каза Нериг. Усмихна се нервно, пухна с цигарата и се отдели от стената. — Полека лека започват да ти се привиждат призраци, нали?
За момент Вайкслер сериозно се замисли накъде ли бие офицерът с този въпрос. Сигурно не иска да каже нищо определено. От друга страна…
— А, не… Само скуката е мъчителна. И студът.
— Да, малко е като в хладилник — съгласи се Нериг. — Но, страхувам се, че така трябва да бъде. Ако усилим парното, приятелчетата ни съвсем ще се разсмърдят в гащеризоните си. Тогава още повече няма да ви хареса.
Вайкслер преглътна острия отговор в последния момент. Безцеремонността, с която Нериг говореше за мъртъвците, го подразни, защото беше банална и ненужна. Попита:
— Защо не ги откарат някъде? От два дни непрекъснато си задаваше този въпрос.
— Откога един войник пита за смисъла на заповедите, които получава? — ухилено попита Нериг вместо отговор. Нещо в погледа му обаче издаваше, че усмивката е неистинска. И наистина изчезна след миг, когато продължи: — Вече всичко е организирано. Утре вечер започва извозването. А дотогава ще внимавате никой да не стане и да не избяга, нали?
Вайкслер остана сериозен. Думите на Нериг никак не го развеселиха, а само дадоха още повече храна на глождещия го ужас.
— Какво искате да ми кажете? — попита той направо.
Шумовете. Шумовете, това постоянно пукане и шумолене, сякаш в черните пластмасови чували нещо непрекъснато се движи и пълзи. Бяха му обяснили причината: мъртъвците се движеха — имаше гнилостни процеси, кипене. Можеха да получат издуване и да хълцат, а понякога наистина можеха да мърдат, дори дни след смъртта. Това беше научното обяснение, а то в момента никак, ама никак не му вършеше работа. Шумовете ги имаше, чуваха се и сега, в този момент, макар да му се струваше, че не ги долавя.
— Какво? — Нериг го погледна с доста неубедително изиграно недоумение.
— Страхувате се, че наистина може да се случи, нали? Искам да кажа, да станат и да избягат?
Нериг отново го изгледа, този път истински изненадан, после се разсмя. След кратко колебание и Вайкслер се включи в смеха, но той по-скоро наподобяваше мелодия, която човек високо си подсвирква, докато върви нощем през гробище. И освен това продължи много кратко.
— Не, сериозно — каза Нериг. — Внимавайте, защото само преди два часа съвсем наблизо са пипнали двама репортери, които по някакъв начин са се промъкнали през заграждението. Дръжте си очите отворени и съобщавайте за всичко необичайно!
Ако имаше нещо, което тук и сега беше излишно, то това беше това напомняне, помисли си Вайкслер. И без друго имаше заповед на всеки тридесет минути да се обажда в командния пункт — на петдесет метра от другата страна на училищния двор — и той дяволски точно изпълняваше тази заповед.
— И какво трябва да направя, ако се появи някой… журналист! — попита той натъртено. — Да го застрелям ли?
— Само си дръжте очите отворени — отвърна Нериг. — Това е всичко. Лека нощ.
Той стъпка цигарата си с тока на ботуша и тръгна. Вайкслер затвори вратата след него, но не съвсем плътно. През една малка цепнатина, която пропускаше ледения въздух към лицето му, видя как Нериг приведен изтича през дъжда и се качи в единия от двата камиона, които чакаха с работещи двигатели пред вратата.
В гледката имаше нещо особено странно. Тежките машини и светът, през който се движеха, сякаш изведнъж вече не си подхождаха. Вселената наоколо беше изгаснала. Беше най-черният час на нощта тъмнината беше се нахлупила като капак над двора на някогашното основно училище. Дъждът беше толкова плътен, че не се виждаха ярко осветените прозорци на училищната сграда отсреща. Единствената светлина идваше от фаровете на двата камиона, които бавно дадоха заден ход, за да обърнат на възможно по-тясно пространство, макар че в двора на училището имаше предостатъчно място. С тромавата си форма, огромните гуми и опръсканите с кал правоъгълни стъкла приличаха на странни стоманени животни. Изглеждаха и безкрайно остарели, като последните представители на отдавна измрял вид. В картината имаше нещо крайно, окончателно. Когато двете коли изчезнаха, скрити в носещия се след тях дъжд, сякаш зад тях се затвориха и вратите на Времето.