Ако не беше толкова въодушевен, щеше може би да разбере, че все още си беше сляп. Частта от Вселената, която виждаше, беше може би около пет метра, но това бяха четири метра повече отпреди няколко часа. Лекарят се беше оказал прав — зрението му се връщаше.
Предпазливо обърна глава и погледна надясно. В тази посока светът свършваше, както и преди, само на половин метър разстояние, но вече не се губеше в сива мъгла, в която плуваха няколко светли петна, а пред стена, покрита с груби тапети, пред която имаше количка с инструменти.
Гледката беше отрезвяваща. Апаратурата, която го пазеше, далеч не беше толкова всемогъща. Върху количката имаше три апарата, големи колкото кутии от обувки, свързани помежду си и с него. Единият изглеждаше доста остарял. Бренер остана малко разочарован. След всичко, което беше преживял, заслужаваше малко повече старание. Но какво ли пък очакваше, подигравателно си помисли. В крайна сметка, беше само пациент на здравната каса.
Добил известна смелост, той се изправи още. Една от хромираните кутии реагира на движението му с гневно пиукане, два-три червени дигитални индикатора бясно замигаха, но тревогата, от която се страхуваше, не последва. Или електрониката беше се повредила, или през последните дни само си е въобразявал, че се намира в епизод от научнофантастичен филм. Бавно сви крака към тялото си, седна и се опита да вдигне ръце. Отново нищо не изпищя, но и той не успя с опита си. Лявото рамо ужасно болеше, а от вътрешната страна на дясната ръка стърчеше една игла, заради която при всеки опит да помръдне в очите му напираха сълзи. Никога не е могъл да изтърпява болка.
Въпреки това стисна зъби, забрави за парливото туптене в рамото и се опита да извади иглата от ръката си. Болката беше толкова силна, че човек дори и да не беше такъв голям страхливец като него, щеше да се откаже.
Остави иглата на мястото и, но след кратък размисъл дръпна тънкото маркуче, с което беше свързана към апарата. Тънка струйка безцветна течност закапа върху леглото и чаршафът отдолу започна да потъмнява. Бренер наблюдава известно време, после, воден от някакво абсурдно чувство за ред, завърза маркучето, така че да не капе. Бърз поглед към апаратите му показа, че индикаторите бяха полудели, но все още нямаше никаква реакция от страна на персонала. Сигурно в стаята на дежурните в другия край на коридора се чуваше, но никой не се появи.
Бренер внимателно отметна завивката, спусна крака от леглото и се намръщи, когато босите му стъпала опряха в леденостудения балатум на пода. Пръстите му се свиха и той ги вдигна така, че опираше пода само с пети. Изчака няколко секунди, после с лявата ръка дръпна двата електрода, закрепени с пластир върху сърцето и дясното му слепоочие. Ето сега вече трябваше да запищи алармата, но хромираните кутии до леглото му продължаваха да не показват нищо. Толкова за възхваляваната техника!
Леко му се зави свят, но на кой ли нямаше да му се завие, ако три дни непрекъснато е лежал неподвижен и дори не е сядал? Бренер пое два пъти дълбоко въздух, после смело стъпи върху студения под и се изправи с цялата си тежест.
Кой казва, че вече не ставали чудеса? Не само можеше сам да стои, но и пръстите му не се сгърчиха отново. Усещаше у себе си достатъчно сили за първата си експедиция, на която и веднага се отправи. Резултатът беше смайващ — не само успя да стигне до прозореца, но не се почувства ни най-малко изтощен, а напротив. Оприличи тялото си на машина, работила до този момент бавно на празни обороти, на която сега и трябваше само леко побутване, за да заработи с пълна сила. А може би по погрешка се е озовал тук? Мислите му продължаваха да се движат в тази странна, шизофренична посока. Роденото от хистерията оглупяване все още преобладаваше, но под него имаше други, много по-сериозни равнища; сякаш чуваше различни гласове, говорещи с различни тонове и за съвършено различни неща, и някои от тези разговори не бяха особено приятни. Чуваше глас, който му казваше, че мисли глупости и е на път да си навлече още няколко болежки и така да удължи престоя си в болницата, и друг, който не преставаше да го уверява, че тук не е в болница, а е затворен, без обаче да му обяснява къде или от кога. Или пък защо. Бренер се намръщи, нареди на объркания хор в главата си да вземе и да млъкне и насочи вниманието си отново към прозореца. Беше закрит с черно роло, поставено вероятно съвсем наскоро и много набързо — евтини хартиени щори, които се вдигаха с най-обикновен шнур. Бренер опита да ги вдигне, но с една ръка това се оказа не толкова просто. Щората се закачи и трябваше два пъти да опита, докато успя малко да я повдигне. После се наведе и погледна навън.