Гледката го разочарова. Все пак беше малко повече от нищо — навън цареше зимна тъмнина, в която и здрави очи не биха различили нещо повече от сенки и размити очертания. Е, можеше да различи небето и земята — тъмнината отгоре не беше така наситена, както тази отдолу, видя и няколко звезди, които обаче не бяха на небето, а отдолу. Ясно: улични лампи, фантастично! Вчера сигурно нямаше да види улична лампа, даже да се беше блъснал в нея. Е, може пък да си спести парите за куче-водач.
Стоя така до прозореца известно време и се наслаждава на гледката, която всъщност липсваше; и докато правеше това, усети как силите му все по-бързо се завръщат. Още никой не се беше появил в стаята, за да го натика обратно в леглото. Може би диагностичният компютър — или както и да се наричаше нещото до леглото му — наистина се беше развалил.
И вероятно това беше и причината, поради която се чувстваше все по-добре.
Мисълта го обезпокои. Не можеше да определи кой от гласовете в главата му я изрече, но в нея със сигурност имаше нещо досадно. Болниците лекуваха хората, а не ги разболяваха. Макар и въображението му да бе решило да направи разходка из ранното детство, той трябваше да знае, че е така.
Предпазливо — с лявата ръка върху перваза на прозореца, в случай че силите му изведнъж го напуснат — отново се обърна към леглото си и направи няколко крачки натам. Но силите не го напуснаха, а още по-бързо се разливаха в тялото му и затова на половината път към леглото направи деветдесетградусов завой наляво и се упъти към вратата. Преживяваше някакво чудо. Малко преди да затвори очи и да заспи, се чувстваше толкова слаб, че му беше трудно да повдигне и едната си ръка; сега вярваше, че може да излезе от стаята и да изненада нощната сестра с посещение на учтивост. Как само щеше да се опули! За малко обаче разходката му да свърши до вратата. Тя не беше заключена, но затова пък беше толкова тежка, че силите едва му стигнаха — май не беше чак толкова укрепнал. Но неочакваната съпротива пробуди упоритостта му; Бренер напъна вратата с рамо, избута я и излезе в коридора.
Тук беше безлюдно и толкова тъмно, че в първия момент изпита чувството, че се намира в мрачен тунел. После разбра, че по всяка вероятност зрението му беше скроило малък номер — сигурно светеше само резервното осветление, защото в мастиления мрак различаваше само отделни по-светли островчета. Бренер се поколеба. Сигурно нямаше да е много умно да продължи. Освен че възвърналите се по такъв причудлив начин сили отново можеха да го напуснат, рискуваше да се блъсне в някакво препятствие. Внезапното подобрение на състоянието му го караше да се надценява.
Само че не беше в настроение да се показва разумен. Бренер се ослуша. За болница му се стори твърде тихо, дори за ранния утринен час. Всичко, което чуваше, беше собственото му дишане и леки гласове, чиито метален звук издаваше, че идват от радио — един от онези апарати, които не бяха разрешени тук, предположи той. Бренер пусна дръжката на вратата, размисли за момент и се обърна наляво. Едно от светлите петна беше малко по-голямо от останалите — стаята на дежурните, където беше нощната сестра. Освен това гласовете идваха оттам.
Предпазливо тръгна натам, опирайки разперените пръсти на лявата си ръка в стената. Дясната беше протегната леко напред, за да не се блъсне в нещо. И въпреки това за малко не падна. Ръката му изведнъж увисна в празното пространство и той направи крачка наляво, за да запази равновесие. Така обаче директно влезе в стаята, чиято врата неочаквано се оказа отворена. Кракът му се удари в нещо, което силно издрънча и се търкулна.
Бренер автоматично отвори уста, за да се извини, но още преди да произнесе първата дума, осъзна, че няма на кого. Стаята беше празна. Освен светлия правоъгълник на прозореца и няколко неясни очертания не различи нищо, но през последните дни слухът му беше се изострил невероятно много и затова разбра, че в помещението наистина няма никой. Не беше обезпокоил никого, защото се беше спънал в прага на празна стая. Отново пипнешком излезе в коридора, като този път действаше по-внимателно. Вратата на следващата стая също беше отворена и още преди да влезе усети, че и тук няма никой. В третата също. Явно болницата нямаше много пациенти. По неразбираема в първия момент причина този факт го накара да изпита известно безпокойство.