Продължи напред и си спести усилието да проверява и останалите две стаи от тази страна на коридора. Гласовете от радиото станаха по-силни. Пред себе си видя синкаво примигване, което се смесваше с белезникавата светлина в коридора. Телевизор. Не каза ли сестрата, че в тази болница телевизорите са забранени?
— Хей, има ли някой? Собственият му глас го изплаши. Тук навън звучеше съвсем различно, отколкото в стаята му. Като в съвършено пуст коридор? Който може би е част от съвършено пуста болница? Глупости!
За да докаже на себе си, че това е просто хистерия, извика още веднъж, после трети път, но не получи никакъв отговор. Ако светлото помещение зад стъклото, което напипаха пръстите му, наистина беше сестринската стая, в нея нямаше никой.
За миг пред очите му затанцуваме, сиви облаци мъгла, а за още един кратък миг изпита ужас. Но още преди чувството да се разрасне в мимики, мъгливите парцали се разнесоха и погледът му се проясни. Виждаше много по-добре, отколкото допреди малко. Явно зрението му се възвръщаше не само постепенно, но и на тласъци.
Наистина беше сестринската стая. Зад стъклото имаше бюро, което с изключение на портативния телевизор, една кафена чаша заедно със задължителната кана и препълнения пепелник, беше толкова празен, че човек трудно би си представил, че някой някога е работил тук. Нощната сестра не беше вътре. Гласовете, които беше чул, идваха от телевизора.
За миг Бренер се замисли дали да не продължи проучването си — един бърз поглед през рамо му показа, че не само вижда празния коридор до другия край, но и че страховете му да се блъсне в нещо се бяха оказали преувеличени. Нямаше абсолютно нищо, в което можеше да се препъне. Коридорът беше толкова празен, колкото можеше и да се очаква от болничен коридор, но което рядко се случваше. Не се виждаха болнични легла, инвалидни колички, нищо, абсолютно нищо. От отсрещната страна на няколко крачки разстояние коридорът свършваше пред двукрила стъклена врата, на която се виждаше огледален надпис „ИНТЕНЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ. ВХОД САМО ЗА БОЛНИЧЕН ПЕРСОНАЛ“.
Май нямаше да е много разумно да продължи. Не трябваше да насилва ситуацията. Но не свърна обратно към стаята си, а след кратко колебание влезе в дежурната, заобиколи бюрото и застана пред телевизора. Поне в първия момент изживя разочарование. Наистина, виждаше вече доста по-добре, но върху малкия екран различи само снежинки, движещи се сенки. Бренер тъкмо понечи да се обърне, когато нещо привлече вниманието му. Не картината, която така или иначе не можеше да види, а думите на невидимия коментатор.
„…И броят на жертвите междувременно нарасна на триста и дванадесет. Или поне това е цифрата, която се съобщава от официалните източници. Неофициални сведения говорят за доста по-голям брой на жертвите и на безследно изчезналите.“
Триста жертви? Изглежда, през трите дни, които прекара тук, животът навън не беше спирал, а за някои дори внезапно беше свършил. Бренер беше всичко останало, но не и жаден за сензации човек; обикновено изпитваше отвращение от хората, които се впечатляваха от нещастието на другите. Но след трите дни затвор в единична килия, през които единственото разнообразие бяха кошмарите и слепотата му, сега се чувстваше направо гладен за новини.
„Както и в началото, целият обширен район продължава да с отцепен, така че за съжаление не можем да ви предадем картини от мястото на катастрофата — продължи гласът. — Но с нашия операторски екип бяхме там и се опитахме да уловим няколко думи, казани от участници в спасителните акции, които тази сутрин се завърнаха от блокирания район.“
Какво ли се е случило? — помисли си Бренер. Може би паднал самолет? Почувства се неспокоен. Не можеше да види нищо на екрана, но тонът на говорещия събуди у него подозрението, че не става дума за авария в химически завод в Бангладеш или някъде на другия край на света, а за нещо, което се е случило съвсем близо. Наведе се още по-напред, присви очи…