— Лейтенант Стайпър! Веднага престанете с това безумие! — простена Макормък. Хиляди пъти повече му се искаше да изкрещи, но не смееше от страх да не изкара закуската си върху командното табло. — Спрете машината!
— Слушам, сър!
Макормък твърде късно разбра, че отново направи грешка. Само допреди пет минути можеше да заложи дясната си ръка, че еквивалентът на внезапно спиране със свистящи гуми е невъзможен при машина, която трябва да се подчинява на универсалните правила на аеродинамиката. Стайпър му доказа обратното.
Двигателят на „Апах“ — а изрева, ръбестата муцуна на машината се наведе, сякаш за една безкрайна секунда застана почти вертикално във въздуха, после — точно в момента, когато Макормък беше твърдо убеден, че ще се забият като камък в земята — със скърцащ тласък се върна в хоризонтално положение.
— Заповедта изпълнена, сър! — ухили се Стайпър. — Машината спряна.
Макормък се хвана за шлема, стенейки, и преглътна няколко пъти, но киселият вкус в устата му не изчезна. Някак сдържа гнева си. В крайна сметка бяха го предупредили. И ако не реагира на предупрежденията, трябваше да се усети, когато забеляза съжалителните погледи, които останалите офицери си размениха тази сутрин, когато се събраха за разпределяне на задачите. Стайпър беше известен с абсолютната си лудост — меко казано. Списъкът на оплакванията, постъпили през последните две години срещу него при военния комендант на Рамщайн, не беше много по-къс от телефонния указател на Ню Йорк. И ако по случайност не беше един от най-добрите пилоти на хеликоптери, които някога са служили във Военновъздушните сили на САЩ, отдавна да са го уволнили или арестували. Само там му беше мястото според Макормък.
— Фантастична машина, сър — продължи Стайпър, когато Макормък не отговори. — Летял съм на всички възможни модели, но това бебче ми е любимата играчка. — Очите му блестяха като на дете, което въодушевено разказва за новото си влакче. Значи истина е онова, дето разправяха за него, помисли си Макормък. Беше абсолютно превъртял.
— Мога ли да ви напомня, лейтенант — каза той остро, — че тази играчка е собственост на Съединените американски щати и цената и е цифром и словом двадесет милиона щатски долара…
— Почти двадесет и осем, сър — поправи го Стайпър, но Макормък продължи невъзмутимо:
— Ако не се смята това, че се намираме на територията на приятелска страна, а вие току-що нарушихте поне десетина нейни закони и правилници, имате ли представа какво могат да си помислят хората отдолу за нас, американците, ако са наблюдавали майсторските ви изпълнения?
— Нищо, сър! — отвърна Стайпър. — Долу не живее никой. Има само неколцина селяни и лесничеи. — Той посочи през прозрачната кабина. Хеликоптерът стоеше неподвижно във въздуха. Роторите отвяваха снега, така че те се намираха в центъра на елипса с диаметър около тридесет метра, в която видимостта беше относително добра. Но зад нея се виждаше колко силно вали снегът. Стайпър е прав, ядосано си помисли Макормък. Висяха на около четиристотин метра над гората. Ако долу изобщо живееше някой, бе невъзможно да не ги е видял. Но това не правеше нещата да изглеждат по-добри.
— Имам жена и деца, лейтенант — кисело продължи Макормък. — И семейството ми иска да ме получи довечера невредим. Разбрахте ли?
— Тъй вярно, сър! — Глуповатата усмивка беше изчезнала от лицето на Стайпър, но в погледа му продължаваше да просветва иронично пламъче. Макормък се запита дали Стайпър някога ще порасне и си отговори, че това вероятно никога нямаше да се случи.
— Не сме тук за удоволствие — продължи той. — Имаме задача, която трябва да изпълним. Оставете глупостите и подкарайте този сандък по първоначалния курс. — Той отсечено махна с ръка. — Само че бавно! Имаме достатъчно време.
Стайпър дори не се опита да скрие разочарованието си, но се подчини. „Апах“ — ът бавно, почти нежно се отдели от изчаквателната си позиция над гората и пое на изток.
Макормък внимателно следеше Стайпър — нямаше какво друго да гледа. Небето над тях беше оловносиво и еднообразно, а нивята и горите, които се редуваха на половин миля отдолу, вече бяха напълно побелели. Още два дни така и цяла Средна Германия ще потъне под половин метрова снежна покривка. Само при мисълта за толкова сняг потрепери. Макормък беше тексасец и през всичките дванадесет години, прекарани на служба тук в Рамщайн, нямаше и един ден, в който най-малко веднъж да не му се е приискало да се прибере вкъщи. Разбира се, и у дома имаше сняг, но зимите бяха различни — студени, къси и сухи. Летата също се различаваха от тези в Германия — бяха горещи, дълги и сухи. Нямаше я тази лапавица, която девет месеца в годината не можеше да реши какъв сезон да бъде. Е, този полет беше може би последната му задача. Още точно единадесет дни, заедно с днешния, и службата му свършваше. След по-малко от две седмици двамата с жена му щяха да седят на терасата на малкото ранчо, което купиха преди тръгването му. И ще каже адио на добрата стара Германия! Сбогом, армия! И сбогом на всички проклети псета като Стайпър; макар че сигурно само след три месеца вече щяха да му липсват.