— От началото на тридесетте Орналдо вече беше на секретна работа в НКВД.
По гърба ми пробяга хлад от разгаданата тайна.
Често пъти Флеминг се възхищаваше от Ленинград без всякакъв повод. По-точно по този начин той си призна, че не е кореняк ленинградчанин. И наистина, бил изтеглен от провинцията от естетите на НКВД през двадесетте години като достойна смяна на други естети. Насаждат му вкусове — по-обширни от обикновеното училищно образование. Не само Тургенев и Некрасов, но и Балмонт, и Сологуб, не само Пушкин, но и Гумильов.
— „А вие, кралски псета, флибустиери, на златото пазачи в тъмен порт?“ Нали не бъркам?
— Не, точно така е!
— По-нататък не го помня. Кралско псе ли съм? Държавно псе?
И като се усмихваше — на себе си и на своето минало, — ми разказа с благоговение, както би разправял някой пушкинист, че е държал в ръцете си гъшето перо, с което е била написана поемата „Полтава“ — как бил разлиствал папките на „делото Гумильов“, като го нарече заговор на лицеистите. Човек можеше да си помисли, че е докоснал камъка на Кааба2 — такова блаженство, такова пречистване се четеше във всяка черта на лицето му, че неволно си помислих: това също е начин за приобщаване към поезията. Учудваща, уникална пътека към литературните ценности през следствения кабинет. Разбира се, по този начин не може да бъдат осмислени нравствените ценности на поезията.
— В книгите първо прочитам бележките, коментарите. Аз съм човек на бележките, човек на коментарите.
— Ами текста?
— Не винаги. Когато имам време.
За Флеминг и за неговите колеги приобщаването към културата — колкото и странно да звучи — можеше да стане само в следствената работа. Запознанството с хората на литературния и обществения живот — изкривено и все пак в известен смисъл истинско, действително, неприкрито зад хиляди маски.
Главен осведомител по въпросите, свързани с художествената интелигенция от онези години, постоянен, сериозен, квалифициран автор на всевъзможни „меморандуми“ и обзори на писателския живот беше — и това име звучеше неочаквано само на пръв поглед — генерал-майор Игнатиев. Петдесет години в строя. Четиридесет от тях — в съветското разузнаване.
— Прочетох книгата „Петдесет години в строя“ тогава, когато вече се бях запознал с обзорите и бях представен на самия автор. Или него ми го представиха — замислено разправяше Флеминг. — Никак не е лоша тая книга „Петдесет години в строя“.
Флеминг не обичаше много вестниците, новините в тях, радио-предаванията. Международните събития почти не го вълнуваха. Виж, събитията вътре в страната бяха друго нещо. Основното чувство на Флеминг бе мрачната обида срещу тъмната сила, която бе обещала на гимназиста, че ще обгърне необозримото, която го бе издигнала толкова високо, а сега го бе запокитила безсрамно или безследно в бездната — все не можех да запомня правилния край на популярната песен от детските ми години „Шуми, гори пожар московски“.
Приобщаване към културата — колко своеобразно. Някакъв кратък курс, екскурзия из Ермитажа. Човекът расъл и пораснал, станал следовател-естет, шокиран от грубата сила, наводнила „органите“ през тридесетте години, пометен, унищожен от „новата вълна“, изповядваща груба физическа сила, презираща не само психологическите тънкости, а дори „конвейрите“ и „стоенето“. Новата вълна просто нямала търпение за някакви си научни изследвания, за висша психология. Оказало се, че по-резултатен е обикновеният побой. Мудните естети също отишли „на Луната“, Флеминг останал жив съвсем случайно. Новата вълна нямала време за губене.
Гладният блясък в очите на Флеминг постепенно угасваше и професионалната наблюдателност отново започваше да се обажда…
— Слушай, гледах те по време на конференцията. Ти мислеше за нещо друго.
— Искам само да запомня всичко, да го запомня и да го напиша.
В мозъка на Флеминг, вече отпочинал си, успокоен, се полюшваха някакви картини.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
В нервното отделение, където работеше Флеминг, имаше един гигант-латвиец, който официално получаваше тройна дажба. Всеки път, когато гигантът сядаше да яде, Флеминг се настаняваше насреща му — не можеше да сдържи възхищението си от могъщото плюскане.