— Хвърляй ги — изкрещя Омали.
Пули ги хвърли.
Последва двойна експлозия, силен проблясък и огромна огнена стена погълна пернатата орда. Без изобщо да се обърнат назад Пули и Омали отново си плюха на петите и побягнаха.
22
Олимпийската надежда на Брентфорд и неговият ирландски треньор завиха тичешком и поеха по булевард „Мейфкинг“, побягаха още малко и се спуснаха по една странична уличка към портата към задния двор на къщата на Джим Пули. Съседката госпожа Кинг надникна над простора с прането към тях.
— Навъртаха се хора, които питаха за теб, Джим Пули — рече тя. — Защо тичаш по долни гащи?
— Тренира — отвърна Омали. — Кой се е навъртал да разпитва?
— Ти си гледай работата, говорех с господин Пули.
Омали я дари с усмивката си на победител. Хубавка е, помисли си той, как съм пропуснал досега да се запозная с нея.
— Кой ме е търсил — попита Джим. — Приятели, или?
— Полицията беше тук — отвърна самодоволно госпожа Кинг. — Детектив Баркър, остави си визитката.
Тя бръкна в джоба на престилката си и извади измокрена и смачкана визитка, която очевидно бе обиколила квартала.
— И какво искаше? — попита невинно Джим, приемайки картичката.
— Не каза, каза само да му се обадиш, веднага щом се върнеш, ако разбираш какво искам да кажа. И да ти река, изобщо не съм изненадана, години наред си го търсеше, Джим Пули. Непрекъснато, по всяко време на деня и нощта да се прибираш къркан и да вдигаш толкоз шум.
Пули пренебрегна брътвежа й.
— Някой друг да ме е търсил?
— Един старец с бяла коса и черно палто.
— Професора — рече Омали.
— Не говоря с теб. Ей, ти к’во си ме зяпнал?
Погледът на Омали шареше по плътно прилепналата престилка на госпожа Кинг.
— Събличах те с поглед.
— О, така ли?
— Да, и онази безопасна игла, с която си закопчала кюлотите си, вече е леко ръждясала.
Госпожа Кинг се озъби злобно на Омали, хвърли прането в панера, запъти се към дома си и хласна с все сила задната врата.
— Това разумно ли беше? — попита Джим. — В този момент тя навярно вече звъни на полицията.
— Не вярвам — рече Джон и се ухили похотливо. — Мисля си, че доста ме хареса.
Пули сви рамене, извъртя нагоре очи и каза:
— Методът ти изобщо не е оригинален, най-меко казано.
Двамата изкачиха стълбичките и изчезнаха зад кухненската врата на Пули. В гардероба му бяха останали твърде малко неща, годни за носене, затова той бе принуден да навлече ризата, пуловера от остров Феър и белите панталони за крикет, оставени от Омали. Отказа се обаче от лачените танцови обувки, предпочете да си остане с подкованите обуща.
— Истинско конте — коментира Омали.
Пули не беше много убеден.
— Е, и какво ще правим сега — попита той.
— Можем да започнем с една прилична, макар и закъсняла закуска. Какви запаси имаш в килера си?
Пули намери две кутии консервиран боб, които той и Омали излапаха с наслада.
— А сега какво? — попита той.
— Ще трябва просто да чакаме Професора да дойде отново.
— Или полицията.
Омали кимна мрачно:
— Или полицията.
Денят измина; нямаха кой знае какво да правят. Омали си играеше с копчетата на старинния радиоприемник на Пули, но успя да изтръгне от него само пукането на статично електричество и едно предаване, което май бе от времето на войната. Към пет и половина двамата крачеха из стаята като затворени в клетка животни и бяха опасно близо до избухването.
Най-накрая Пули не издържа:
— Мисля да поизляза до кръчмата на Джак Лейн за две-три бутилки светло пиво.
Омали го изгледа с подозрение и рече:
— Най-добре е да не се разделяме. Ще дойда с теб.
— Добро момче.
Ако атмосферата в „Летящия лебед“ бе извън времето, то още повече бе такава тази в кръчмата на Джак Лейн. В нея цареше позитивният дух на музей. Никой не можеше да си припомни да е правена каквато и да е промяна след 1928 година, когато „Брентфорд“ спечели купата на Футболната асоциация и Джак Лейн се върна от мача да поеме кръчмата като собственик. „Четиримата конници“, както бе по-правилно да се нарича заведението, макар никой да не помнеше да е било наричано така, се бе превърнало в параклис, посветен на славните час и половина на Брентфорд на свещения терен на „Уембли“.