— Е, една добре свършена работа — рече той и дръпна синджира на казанчето.
Изведнъж един тих глас произнесе името му.
— Кой е? — попита Пули и се огледа изненадан. — Джон, ти ли беше?
Очевидно не беше Джон, защото Пули можеше да чуе същия пристъп на въздишки и пъшкане от съседната кабинка.
— Джеймс — рече отново гласът; идваше иззад желязната мрежа под цистерната с вода.
— Мили Боже — рече Пули, — изгубил съм се и съм попаднал в изповедалня. Отче, прости ми, защото не знам какво правя.
— Джеймс, чуй ме. — Джим прилепи ухо към мрежата. — Няма много време — прошепна гласът. Беше Другия Сам!
— Няма време, за какво няма време?
— Тази вечер ще бъде вечерта, двамата трябва веднага да отидете при професор Слокъм.
Пули изстена отчаяно.
— Май хич не ми се ходи — оплака се той, — не можем ли да го отложим за утре?
Гласът на Другия Сам бе и дрезгав, и настоятелен:
— Трябва да отидете веднага, не губете и минута, и бъдете заедно.
Пули тъкмо щеше да изрази ново оплакване, но Другия Сам вече бе изчезнал и Омали тракаше с вратата.
— Джон — рече Джим, — никак няма да ти хареса онова, което научих току-що.
Ирландецът се клатеше в рамката на вратата, подпрял се на касата й.
— Не си прави труда да говориш — отвърна просто той. — Дочух всяка сричка.
Пули се изправи на крака и потупа другаря си по рамото.
— Съдбата е срещу нас — рече той, — затова най-добре да вървим.
Двамата поеха по булевард „Мейфкинг“ на път към имението „Бътс“ и дома на професор Слокъм. От време на време Омали спираше, за да погледне нощното небе.
— На небесата определено им липсва нещо — рече той.
Пули продължаваше да върви.
— С удоволствие бих ти предложил моето мнение — рече той, — но се боя, че едно допълнително възвисяване на съзнанието може да доведе до нервен припадък, който би могъл да завърши фатално.
Пред библиотеката „Мемориъл“ Пули спря и вдигна ръце и рече:
— Край, не мога повече да продължа.
Строполи се върху любимата си пейка, тежко задъхан се държеше за сърцето.
Омали го дръпна за ръкава на ризата.
— Хайде, ей там зад ъгъла е, а съм сигурен, че ще има време за две-три чаши от уискито на Професора.
Пули се изправи неуверено на крака.
— Трябва да помогнем на благородния ни колега, един добър и учен стар джентълмен. Хайде, Омали, да не се бавим повече.
Къщата на Професора бе със спуснати щори и абсолютно тиха. Докато Пули и Омали се взираха във входната врата, се появи ръката на старика, която обезумяло им махаше да влязат.
Професорът затвори здраво вратата подире им. Къщата тънеше в мрак, осветена само от сребърния свещник, който старикът носеше. Пули забеляза на трепкащата светлина, че лицето му бе бледо, изопнато, с дълбоки бръчки. Изглеждаше ужасно остарял от последния път, когато бяха заедно.
— Добре ли сте, Професоре? — попита загрижено Пули.
Професор Слокъм кимна нетърпеливо.
— Ще се оправя. Ами вие, двамата, как сте след последната ни среща?
— О, добре сме — отвърна Омали, — търси ни полицията, за малко да бъдем изядени живи, но иначе сме добре.
Професорът ги поведе по тъмните коридори към кабинета си.
— Полицията ли? — рече той — Тя пък защо е замесена?
— Намерили са моята ръчна количка в тинята на Чизуик заедно с два трупа. Нахлуха в „Лебеда“, а са ходили и у Пули, разпитвали наоколо.
Тримата вече бяха влезли в кабинета на Професора и старикът запали от свещника си най-различни свещи из стаята.
— Не се бой, Джон — рече той, докато се настаняваше зад писалището си. — Документирал съм на хартия всичко, което се отнася до този случай. Заверено е от нотариус и се намира в безопасна депозитна касетка. Ако не преживея тази нощ, вие поне ще бъдете оневинени в тази връзка.
— Приятно ми е да го чуя — рече Джон, — но, хайде сега, „да преживея“, какво искате да кажете с това?
Докато Омали наливаше в чашите, Професора се настани зад писалището си.
— Тази вечер — каза той, — последователите на онова същество, което нарича себе си папа Александър VI ще се съберат в Моряшката мисия да възславят своя нов месия. Довечера той ще се настани на папския трон и ще „освети“ своята „Света епархия.“ Мисията ще бъде неговият нов Ватикан. Тази вечер ще бъде последната ни възможност да го спрем. Ако не успеем, не виждам някакво бъдеще за когото и да било от нас.