Очевидно бяха правени опити да се поправи този недостатък и Омали забеляза редица червени тухли, подпъхнати в единия му ъгъл. Червени тухли!
Омали едва сдържа смеха си. Такава значи била работата! Старият папа Алекс определено не бе всесилен, щом бе допуснал схващането, че днешните строители надничари могат да повторят шедьоврите, изваяни от колегите им от петнайсети век. Самата мисъл, че червеният гигант от мисията бе способен на грешка, повдигна духа на Омали. Този дух обаче скоро бе попарен от онова, което се случи по-нататък.
Вратата на мисията се затвори с безвъзвратността на килия на смъртник и от гърлата на събралото се множество се изтръгна вик. По-скоро не вик, а вой. Омали бързешком се спусна на пода и се скри в сенките. Воят се носеше от всички краища на залата, животински в същността си, атавистичен, прастар и жесток, събирал екота си векове.
Воят се засили, изпълни голямата зала, отекна в купола и в колоните. Надигаше се още и още във височина, докато не заприлича на писък. Богомолците отметнаха назад глави; кръстосали ръце върху гърдите си като хиляда мъртви фараони, те се люлееха на пети и виеха. Пули затисна още по-здраво ушите си, Омали извъртя нагоре очи, а Професорът стисна сребърния кръст на врата си и зашепна своите латински фрази. Изведнъж воят промени силата си, постихна и премина в монотонно пеене.
Професорът наостри уши.
— Това е мантра — рече той, ала никой не го чу.
Сричките бавно се оформяха една подир друга и песента се носеше и носеше, потискайки почти физически тримата мъже, скрити в мрака зад колоната. Омали гледаше ококорен, а Професора го накара да запуши ушите си.
— Не трябва да слушаш това — прошепна той. — Не трябва да чуваш.
Омали затананика една от любимите си републикански песни, толкова обичаната „Кевин Бери“. Тъкмо бе стигнал до половината на вече легендарния стих за британските войници, които измъчват милото момче, за да издаде имената на своите смели другари, когато изведнъж се усети, че си тананика само той. Омали свали ръце от ушите си. В залата не се чуваше и звук, ужасното пеене бе престанало, нищо не помръдваше, дори въздухът. Но така ли беше?
Не, имаше един нисък, непрестанен съскащ звук, тих и все пак настоятелен. Омали отново вдигна поглед към удивителния таван — звукът идваше оттам. Той прехапа долната си устна — това бе звук, който можеше да разпознае, вдъхващ увереност природен звук, а не част от отвратителната какофония; това бе нещо истинско.
И тогава той осъзна защо небето му се бе видяло толкова странно тази вечер. Нямаше ги звездите, нямаше я и луната; докато той и Пули сядаха в кръчмата на Джак Лейн, небето се бе забулило в облаци. Джон се обърна към другаря си, който още стискаше отчаяно уши.
— Чуй, Джим — прошепна той, след като смъкна ръцете на Пули от главата му. — Навън заваля.
Извън мисията, над цял Брентфорд, се спускаха едри капки дъжд. Те бомбардираха праха с приглушени експлозии, потропваха по покривите и съскаха в листата на дърветата.
В „Летящия лебед“ нещатният барман Невил остави настрани кърпата за бърсане на чаши и се взря във витрините с благоговение — проточилите се като сълзи капки се стичаха по прашните стъкла. Дъждът набираше сила и всички помисли на населението на обезводнен Брентфорд да излезе навън и да затанцува по улиците бяха пометени, когато небето затътна с гръмове и светкавиците раздраха мрака. Сякаш това бе някакъв изпратен от Бога сигнал да бъдат отворени шлюзовете на небесата — дъждът се лееше като из ведро, като солидна водна стена. Изгорената земя попиваше и клокочеше, градинските парцели изпиваха живителната течност, а най-жадно поемаше водата пресъхналата отсечка на канала. Беше буря, каквато никой не си спомняше да бе виждал през живота си. Стария Пийт си поръча още един голям ром, погледна през отворената врата на „Лебеда“ и не спираше да клати древната си глава. Норман се облакъти на барплота.
— Annus Mirabilis — рече той на нещатния барман. — Годината на чудесата.
Събралото се в Моряшката мисия паство на Александър VI не обръщаше внимание на пороя. Докато мълниите проблясваха над Брентфорд, досущ като милиони фотографски светкавици зад гигантските цветни стъкла над олтара, хората в залата стояха непоколебими, непомръдващи. Пули и Омали наведоха глави, когато оглушителен гръм се разнесе високо над залата. Професор Слокъм погледна нагоре, ала в светлосините му очи не можеше да се прочете нищо.