Когато се обърнаха, майсторът на Димак издаде мощен вик и ведно с него изсвистя железният му юмрук. Стовари се върху едно от съществата на височината на врата му. Чу се отвратителен гръм, когато главата на съществото се отдели от тялото му, после — кратко изсвистяване, докато летеше във въздуха, и тъп звук, когато се приземи в сенките в дъното на залата. Обезглавеното тяло остана за миг право, ръцете му се въртяха и сграбчваха въздуха на мястото, където беше главата му, след което се катурна назад — смачкана купчина от червен плат.
Гигантът на подиума вдигна ръце към големия купол.
— Унищожете го — изкрещя той, — унищожете го.
Арчрой стоеше спокоен, перфектно доказателство за придаващите самочувствие сили на изкуството на граф Данте. Когато двете обезумели нечовешки същества се нахвърлиха върху него, той прибра назад ръце и ги изстреля напред в пълен синхрон. Юмруците му пронизаха гърдите на съществата и се появиха откъм гърба им, оплетени в снопове подобни на корени тъкани и разкъсан плат. Арчрой изтръска отпуснатите вече форми от ръцете си, обърна се към Александър VI и рече:
— Твой ред е, приятел.
Омали гледаше със страхопочитание. Това ли бе онзи Арчрой, когото бе халосал по главата в парцела си? Пули рече:
— Точно този удар изглежда винаги ефикасен.
Арчрой стоеше, потупваше се по носа с палец и свиваше и разпускаше мускулите си. Очевидно бе, че не беше в състояние да изпита какъвто и да било страх, независимо колко ужасяващ бе противникът му. Отец Мойти коленичи до него и сключи длани за молитва. Сега симпатиите на Омали бяха насочени към младия свещеник, който без да притежава разкъсващите, осакатяващи и обезобразяващи техники на Арчрой, бе дошъл, въоръжен само с вярата си, да се срещне лице в лице с дяволската сила на червения гигант.
Папа Александър VI стоеше на подиума, цялото му тяло трепереше и пулсираше от невъобразим гняв. Зад гърба му през цветните стъкла проблесна мълния и хвърли масивната му сянка над цялата голяма зала. Светлината около него се засилваше и засилваше, докато не се превърна в пламтящ ад, оформил се като ослепителна корона. Контурите на фигурата му се размазаха, нищо не можеше да се види от тялото му, освен двете кървавочервени места на очите му.
Странна вибрация премина през въздуха в мисията. Омали усети как кожата на лицето му сякаш се свива като че под напора на увеличеното земно притегляне. Бузите му се разпънаха към ушите, от очите му потекоха сълзи и му бе невъзможно да ги затвори. Пули се бе впил отчаяно в голямата колона, а крехкият професор Слокъм залитна гърбом към страничната стена. Все едно ги бе връхлетял ураган от леден вятър. Паството започна да се надига, хората клатеха глави като разбудени лунатици и заслоняваха лица от силната светлина.
Арчрой стоеше здраво закотвен за пода, само кимоното му плющеше около него. Екзотичната му перука бе изтръгната от главата и бе разкрила с пълна сила плешивината му. Отец Мойти вдигна ръка за благословия и изрече първите думи на Свещеното заклинание, ала силата го връхлетя и го отхвърли назад, заглушавайки гласа му. Хората падаха един върху друг като парцалени кукли, търкаляха се по пода и отхвърчаваха към стените. Вратата на мисията се отвори с трясък навън, сгромоляса се в обляната от дъжда нощ и няколко пъти се превъртя по земята на имението „Бътс“. Фигурата на подиума ту се появяваше, ту изчезваше в короната от ослепителна светлина, с протегнати ръце и отметната назад глава.
И тогава, въпреки безспирния леден порив, нисък тътен нахлу в мисията, изригващ сякаш от най-дълбоките недра на Земята. Трусът пробяга по пода, разклати яките свещници и разпиля свещите. Омали усети засилващите се под краката му вибрации и знаеше къде бе изпитвал нещо подобно: през онази нощ на улица „Спрайт“, когато Соуп Дистант бе демонстрирал злополучния си акт на вътрешно отваряне на портите.
Потопът бе повдигнал нивото на Темза, водите бяха прехвърлили вратите на шлюзовете и се бяха излели в пресъхналия канал. Оттам водата нахлуваше в подземния лабиринт на Соуп, който сто на сто минаваше право под мисията.
Грамадните и зле построени колони трепереха и фигурата на подиума вдигна глава — върху зловещото му лице бе изписано ужасено изражение. В един миг силата му се поколеба и това бе мигът, който бе напълно достатъчен. Освободено от приковаващата го сила, паството се втурна обезумяло да бяга, хората се блъскаха през изходната врата и бързаха да прекосят имението „Бътс“. Започнаха да падат изписани с фрески парчета мазилка. Върху пода близо до вратата се появи голяма пукнатина, която бързо се удължи върху мозайката чак до подиума. Папа Александър VI отстъпи назад и се подготви да приложи силата си, за да спре рухването на своя Ватикан.