Професорът и свещеникът продължаваха да четат. Пули се появи от сенките и Омали го потупа по рамото и рече:
— Добър удар.
Отмъстителността на Арчрой обаче не знаеше граници. Най-накрая бе получил възможността да си го изкара за всичко: и за колата си, и за бобените си зърна, и за клетката с птиците, и за обезумялата си жена и за този мятащ се огнен пъкъл пред него, който въплъщаваше в себе си всичко, което той презираше и ненавиждаше и който наистина бе причината за всички унижения, претърпени от него през последната година.
С вик, който приличаше по съдържанието си на ястие номер 32 от менюто на „Чанс Чайниз чипи“, Арчрой скочи върху горящия гигант. Нанесе му нов страховит удар; гигантът залитна назад към ръба на подиума, размахал обезумяло ръце под пламтящия гоблен в опит да остане на крака, след което падна със зловещ вик през разширяващия се процеп в пода на мисията — в ревящия буен поток под него.
— И с вода!
Арчрой плесна с ръце и се изкикоти:
— Гепих те!
Професора и младият свещеник прекосиха залата до бездната и надникнаха от ръба й.
— Той няма да умре — надвика старикът рева на водовъртежите, — още не сме свършили със заклинанието.
Пули отиде до Професора и надникна в бездната.
— Отива към главния канал — рече той, — можем да го проследим.
Пламъците вече бяха стигнали до резбите на големия олтар и го обхващаха. Дим изпълваше мисията и няколко от колоните щяха да се срутят.
— Навън, тогава — извика Професора. — Води, Джим.
Пули погледна нагоре към капитан Карсън, който още танцуваше своя моряшки танц на подиума, а около него олтарът вече пламтеше.
— Трябва да го вземете — извика Джим, — не можем да го оставим тук.
Професорът изпрати Омали да изпълни тази задача, докато той, Джим Пули, отец Мойти и Арчрой изскочиха навън в дъждовната нощ. Пули подкрепяше Професора, макар старикът изглежда да бе събрал достатъчно запаси вътрешна сила.
Беше почти невъзможно да се види нещо в проливния дъжд, но след като четиримата прекосиха имението, Пули изведнъж извика:
— Ето там, онази решетка до пътя.
От решетката на канала струеше силна светлина. Когато стигнаха до нея, старият професор и младият свещеник изкрещяха думите на заклинанието. Светкавиците осветяваха достатъчно страниците на старата черна книга, а когато светлината долу избледня и накрая изгасна, четиримата хукнаха подире й.
Омали ги настигна близо до улица „Спрайт“.
— Изкарах го навън — рече задъхан, — но не искаше да си тръгва, каза, че искал да види как и последното парченце от сградата ще изгори докрай.
— Ето, ето — извика Пули, когато заревото се появи за малко от канална решетка пред тях.
Професорът подаде книгата си на отец Мойти.
— Ти трябва да довършиш — рече едва дишайки, — на мен въздухът ми свърши.
Минаха по улица „Спрайт“ и завиха по булевард „Мейфкинг“. Омали подкрепяше доколкото можеше хъхрещия старец, докато Пули, Арчрой и младият свещеник тичаха към поредната шахта и рецитираха заклинането. Когато наближиха „Олбъни роуд“, няколко големи, червени пожарни коли изсвистяха с гумите си иззад ъгъла на път за горящата мисия.
На „Ийлинг роуд“ Арчрой, Пули и отец Мойти спряха. Омали и Професора ги настигнаха и петимата застанаха под поройния дъжд.
— Изгубихме го — рече задъхано Джим. — Тук каналът се разклонява на много страни, може да е поел накъдето и да е, най-вероятно — надолу.
— Свършихте ли заклинанието? — попита Професора и се закашля лошо.
Младият свещеник кимна.
— Малко преди до го изпуснем.
— Тогава нека се надяваме, че сме успели.
Омали се огледа. Пред тях блестяха светлините на „Четиримата конници“, тъй като петимата измокрени до кости спасители на обществото се бяха спрели пред кръчмата на Джак Лейн.
— Добре тогава — рече Омали, — щом е така, мисля, че все още имаме време да ударим по едно-две питиета.
Професор Слокъм се усмихна широко и рече:
— За мен ще е удоволствие да пийна нещо за твоя сметка, Джон.
— По едно малко шери — рече отец Мойти, — или по едно голямо, поради случая.
Докато влизаха в заведението, Пули усети ръката на Арчрой върху раменете си.
— Една минутка, Джим — рече той. — Бих искал да разменя няколко думи с теб.