Норман се парализира. Очите на скитника — две червени точки, сякаш се разширяваха и уголемяваха, изпълваха цялото кафе „Перото“, обгръщайки дори гигантските гърди на Лили. Две огромни червени слънца блестяха свирепо — някакви странни и злокобни огньове. Страховити, ужасяващи, те поглъщаха Норман, изгаряха го и го съсухряха, превръщаха го в почерняла люспа. Усещаше как дрехите му пращяха от горещината, кожата на ръцете му се покриваше с мехури, ноктите се обелваха и разкриваха почернелите пънчета на костите. Стъклото на часовника му се стопи и лицето на Мики върху циферблата се сгърчи и изчезна във всепоглъщащата пещ. Норман разбираше, че е умрял, че жена му се бе изплъзнала из ръцете му, че се намираше далеч, много далеч и наблюдаваше от безопасно място разрушението на човешката си форма. И все пак, той беше и там, в онзи пламтящ скелет, в онзи изкривяващ и смаляващ се череп — и гледаше, гледаше.
— Ще ги пиеш ли тези кафета, или да ги излея в мивката? — попита Лили Марлен.
Норман изведнъж се сепна и се разбуди. Скитникът бе изчезнал, а двете кафета си стояха студени и неизпити. Погледна часовника си; Мики се клатеше насам-натам както винаги. Наближаваше пет и половина следобед. Беше минал един час, откакто бе влязъл в „Перото.“
— Къде отиде скитникът? — попита Норман.
— Не знам нищо за никакъв скитник — отвърна Лили. — Знам само, че купи две чаши кафе, след което заспа и те изстинаха. Мисля си, че ако искаш да спиш, можеш да го направиш и в собственото си легло, а не тук, тъй че върви си у дома, Норман, чуваш ли?
Норман се изправи неуверено на крака.
— Мисля обаче да прескоча до „Летящия лебед“ — рече той. — Защото човек трябва да се бои от тихата вода, нали разбираш?
— А и морето невинаги е до колене — подвикна весело Лили подир отдалечаващия се силует.
Невил, нещатният барман, издърпа резетата на вратата към бара и отвори. Боязливо подаде глава навън и подуши привечерния въздух; миришеше си съвсем както винаги. Подуши още няколко пъти, за всеки случай. Невил бе дълбоко убеден, че във въздуха се съдържа много повече, отколкото хората обикновено съзнават. „Кучетата я разбират тази работа — често казваше той. — Кучетата и малцина надарени мъже.“ „Въпросът не е само да се препикае стълба — беше казал веднъж на Омали. — С носовете си кучетата усещат, а не само душат.“
Тази тема бе малко извън възможностите на Омали, но той си спомни за един виц за куче без нос.
— Кучето е умно животно, знам аз — рече ирландецът. — Там, в моята страна, малцина мъже смеят да излизат нощем без куче да ги следва по петите. Верният приятел ще седи цяла вечер до стопанина си и ако в хода на разговора стопанинът му се нуждае от подкрепа, той само ще смушка кучето си и животното, което е попило всяка дума, ще му помогне.
На Невил винаги му правеше впечатление, че когато Омали не намираше какво да каже, просто изтърсваше първото дошло му на ума нещо, независимо колко нелепо можеше да бъде то.
— Искаш значи да кажеш, че кучето ще посъветва стопанина си, така ли? — попита многострадалният нещатен барман.
— Не, за Бога — отвърна Омали. — Милото животинче просто ще скочи към гърлото на другия и така ще ликвидира възможността господарят му да изгуби спора.
Докато Невил стоеше на входа, душеше въздуха и се чудеше дали не надушва сняг, погледът му се наслади на спектакъл, от който вееше ужас.
Норман вървеше, препъвайки се към „Летящия лебед“, кръстеше се като обезумял и редеше молитва подир молитва.
— О, не! — изстена нещатният барман.
Той пусна табелата, която бе измайсторил същия следобед, изхвърча зад тезгяха и се хвърли към бутилката с уиски. Норман нахлу в „Летящия лебед“ в тръс и се препъна в табелата, върху която бе изписано: „Забранено за скитници.“ Вдигна я с треперещи пръсти и също рече:
— О, не!
Докато очакваше поръчката на книжаря, Невил си наля още една чаша с уиски.
— Добър вечер, Норман — рече той сдържано, — как вървят нещата при теб?
— Ти ли написа тази табела, Невил? — попита Норман. Невил кимна. — Дай ми едно… — Невил бутна чашата върху тезгяха. — О, да, едно от тези…