Карсън бе застанал в рамката на портата, досущ като капитан на своя заседнал на сушата кораб. Трийсет години бе стоял на руля. Мисията, завещана на града от отдавна починал викториански благодетел и поддържана от заможна фондация, бе гордостта на Капитана. Представителен мъж с все още изправена и излъчваща благородство фигура, макар да бе преминал отвъд гробовната граница на седемдесетте, Капитана дръпна от лулата си от черешово дърво и изпусна една спирала моряшки дим. Бялата му коса и прошарената брада, избледнелият син пуловер с поло яка, торбестите на дъното панталони и яхтените обувки — всичко това говореше за човек, който е живял само и единствено заради солените ветрове и солените дълбини, както и за рева на разбиващите се в брега вълни.
Тъжно е да се признае, че Капитана никога не бе виждал море. Бе поел службата в мисията по време, когато работа се намираше трудно и човек трябваше да приеме каквото му попадне. Единственото изискване тогава бе кандидатът да бъде с морска закваска и да обича морето, за да поддържа мисията, съгласно най-високите идеали и качества на Флота на Негово величество.
Заел с последните си грошове облекло от театрален реквизитор, Хорейшо Б. Карсън се кандидатира за поста. Характеристиката му трябва да е била толкова убедителна, колкото и на Чарлз Лоутън от „Бунта на Баунти“3, защото „капитан“ Карсън веднага бе назначен на мястото.
Задълженията му не бяха особено тежки. Малцина, да не кажем николко моряци не оказваха с присъствието си чест на мисията. Но скоро на прага й се появи цяла напаст от несретници, закъсали мъже, магистрални мошеници, изпаднали амбулантни търговци и мърляви индивиди, вонящи силно на джин и евтино шери. Капитана ги посрещаше до един с най-голяма любезност, отнасяше жалките им вързопи и отваряше вратите пред тях.
— Ето я стаята ви, сър — казваше той, привличайки вниманието им върху бухналите възглавници и финото спално бельо. — На последния ни гост му се наложи да напусне прибързано — продължаваше да обяснява. — И той, досущ като вас, бил моряк и лекарите в карантинната болница казвали, че има известен шанс да спасят живота му, ако биха могли да установят онази особено остра и парализираща форма на заболяване, което го бе връхлетяло. Нямах досега възможност да фумигирам стаята, но съм сигурен, че при досегашните си пътувания вече сте си изградили имунитет срещу повечето болести, дори и към онази, която тъй болезнено бе обезобразила предишния посетител и в крайна сметка ни го отне.
В този момент Капитана сваляше шапката си, поставяше я върху сърцето си и поглеждаше към небето. Скитникът, към когото бе адресиран този трагичен монолог, последваше посоката на погледа му, след което си тръгваше, често с учудваща скорост, като споменаваше нещо от сорта на „неотложни ангажименти“ и „имам работа другаде.“
През трийсетте дълги години на престоя на Капитана нито един посетител, независимо колко очевидна бе нуждата му, или колко ужасни бяха обстоятелствата, независимо, че историята му можеше да пусне сълза и от изкуствено око, нито един посетител не бе прекарал и една нощ в „Морската мисия“.
В онази точно утрин Капитана стоеше на верандата и мислите му се занимаваха предимно с пари, със странните обрати на съдбата и с напастта на хомосексуализма. Знаеше, че не можеше да очаква да прекара още дълги години в мисията и че дните му определено бяха преброени. Службата не даваше пенсия, а при набъбналия списък от подправени подписи, които говореха за огромното физическо усилие, необходимо за поддържане на мисията, вече се носеха приказки да бъде нает по-млад човек. Годишното събрание, в което участваха той и попечителите на Фондацията, се бе състояло само преди седмица, бе приело добре подготвените му счетоводни отчети и се бе изразило скромно за добрата му дейност. Но този път в Комитета (на попечителите) имаше едно младо и енергично лице. През последните дванайсет месеца един от попечителите бе починал и мястото му бе наследено от негов племенник.
Младия Брайън Кроули много-много не обичаше застарелите морски капитани. По-силна от неприязънта му към тези патриарси бе единствено всепоглъщащата омраза към скитници, безделници, изпадналите в нищета, циганите, чужденците и жените. Тънкоръкият Брайън не обичаше никого другиго, освен един италианец, келнер в чайната „Аделейд“. Беше обещал на Марио да го уреди със собствен ресторант, тъй като макаронаджията бе същински магьосник в кухнята и освен това особено много си го биваше.
3
„Бунтът на Баунти“ — пръв по темата пише сър Бароу. През 1789 г. корабът на британските ВМС „Баунти“ е изпратен в Тихия океан на ботаническа мисия под командата на капитан Блай. Екипажът, начело с Флечър Крисчън, се разбунтува срещу нечовешкото отношение на капитана, натоварва го с 18 верни нему моряци на спасителна лодка и се връща в Таити. 16 души остават на острова (по-късно заловени и арестувани), а други 8 и известен брой таитяни основават колония на остров Питкерн. Темата е използвана и от лорд Джордж Байрън в поемата му „Острова“, заснети са и няколко филмови версии, една от които с Ричард Бъртън, Чарлз Лоутън и др. в главните роли. — Б.пр.