Капитана рече:
— Тя ври, дяволите да я вземат!
Скитникът подаде чашата на Капитана, който я пое предпазливо.
— Необходима ми е стая за тази нощ — рече скитникът.
— Водата е студена — отвърна слисаният Капитан.
— Номер, нищо повече. А стаята?
— Ами скорпионите?
Скитникът заяви:
— Мисля, че няма нужда да се безпокоим за скорпионите. Имам в джоба си дресирана кобра, която лесно може да открие всички разположили се наоколо скорпиони.
— Чакай малко — каза Капитана. — Това определено няма да е нужно. Мисля, че топлото слънце е примамило всички блуждаещи насекоми извън границите на мисията.
— Добра новина — рече скитникът. — А какво ще кажем за стаята?
— Стаята е свободна. — Капитана отвори вратата и зад нея се разкри грижливо подредена спалня. — Жалко обаче, че има толкова страховита репутация.
— Наистина ли?
Скитникът отиде до леглото и обърна вълнения юрган.
— Никой жив човек не е прекарвал цяла нощ в нея, никой не е разкрил какви ужаси са му се случили, но от онези, които се опитаха да останат, един се самоуби, а трима други са пациенти на приюта „Сейнт Бърнардс“ безнадеждни лунатици.
— Наистина ли?
Скитникът седна на леглото и се подрусна безшумно върху здравите пружини.
— Говореха много несвързано, разбира се — рече Капитана. — Плавал съм по целия свят и съм виждал неща, от които всеки би изгубил ума си, но мога да ви кажа, че бях потресен от израженията на нещастните хорица.
Скитникът бавно поклати глава.
— Имате думата ми — бе всичко, което той изрече. Капитана имаше болезненото чувство, че в тази работа пръст имаше Брайън Кроули. — Гостоприемството на мисията е добре известно — продължи скитникът. — Само през миналата седмица се натъкнах на Алфредо Беранти и на Роджър Килхарик, които с удоволствие възхваляваха добродетелите на вашата благотворителна обител.
Капитана се почеса по главата. Имената му се сториха странно познати.
— И Денис Кънингам — продължи скитникът, — който непрекъснато хвалеше изисканата кухня.
Капитана усети как изведнъж колене му омекнаха. Знаеше много добре имената, това бяха тримата измислени скитници, които обитаваха страниците на регистрационния му дневник.
— И старият стихоплетец Макарти — рече скитникът, — и…
— Не, не — изкрещя Капитана с неестествен глас, — стига, стига!
— Кога се сервира вечерята?
— Вечерята ли?
— Ноби Гилтрап се изказа много ласкаво за овчарската баница.
— В шест часа вечерта — отвърна Капитана.
— Малко рано, а?
— В седем, тогава — каза Капитана, — или в осем, ако желаете?
— В седем бива — усмихна се скитникът. — А сега смятам да подремна малко. Моля ви събудете ме в шест и половина.
След това Капитана бе изведен от спалнята в коридора, където остана в полумрака, дъвчейки мундщука на лулата си, дишайки на бързи пресекулки с доловимо ръмжене.
— И да не прегорите зеленчуците от гарнитурата ми — долетя до него гласът от обкованата с ламперия врата на спалнята.
Скитникът се облегна назад на стола на Капитана и разкопча долните копчета на жилетката си.
— Много вкусно — рече той.
Капитана бе гледал невъзмутимо как скитникът унищожава две купички супа, цялата овчарска баница, чиния картофи, две двойни порции грах за гарнитура, купичка горчица и голяма филия шоколадово руло.
— Ще последва ли още нещо? — попита учтиво скитникът.
— Какво да последва?
— Ами — бренди, пура, или да напълня лулата си?
Капитана се изправи, свали салфетката от яката на поло пуловера си.
— Виж какво сега! — изрева той.
— Боцманът Тим Гарни ми е разправял колко щедър сте били с кесията моряшки тютюн.
Капитана хвърли на скитника кесията си.
— Шаг (прост моряшки тютюн) — рече той и се отпусна на стола си.
— Шаг или не, благодаря отново.
Скитникът се зае да пълни лулата си, ала светещите му очи се зареяха към бутилката с бренди на Капитана.
— Предполагам, че ще поискате утре да тръгнете рано? — рече Капитана.
— Моля? — отвърна скитникът.
— Ами — отговори му Капитана, — нали ви знам аз вас, не можете да седите затворени под покрива много време. Свободен живот, а, рицарите на магистралата, небето над нас, земята под краката ни, нали така?
Скитникът се почеса по главата и вдигна малко облаче синкав прах.