Невил прехапа устна и се зае отново с полирането на чашите.
— Гледам, че още носиш официалната си шапка на екскурзовод — рече изведнъж Пули.
Омали се усмихна и почтително свали шапката и я завъртя между пръстите си.
— Няма да повярваш какъв бизнес въртя край онзи пресъхнал канал.
Джим поклати глава:
— Макар че за обикновения човек изчезването на един канал би трябвало да изглежда като необичайно нещо, честно казано, не мога да разбера какво удоволствие може да се получи от това да си плащаш, за да се скиташ нагоре-надолу по брега и да се взираш в тинята. Боже мой, аз самият ходих там по-преди и миризмата му в никакъв случай не ласкае ноздрите.
— Съставил съм много вълнуваща програма — каза ирландецът, — чрез която информирам посетителите за най-различните и странни легенди, свързани с тази част от канала.
— О, така ли?
— Посещаваме всяко местенце, където Цезар се е разполагал на лагер преди похода си към Чизуик.
— Наистина?
— На мястото, където малката Нели Татърсол е хвърлила земната си черупка в мрачните дълбини в една тъмна и ветровита викторианска нощ, все още звучи трагичният й вик.
— Звучи трагичният й вик, значи?
— И мястото на прочутото убийство на Изкормвача от 1889 година. Изобщо екскурзията има много висока образователна стойност.
— И те вярват на всичките тези дрънканици?
— Не е важно дали вярват, или не вярват. Както върви бизнесът засега, може скоро да ми се наложи да наема помощник, който да се заеме с групите, които сега са принудени да чакат с часове край канала. С всеки ден броят им се увеличава. От тази игра могат да се изкарат хубави парици — добави ирландецът и високо поръча още два пайнта.
Пули огледа народа, който изпълваше „Лебеда.“ Определено беше от странна порода — с еднакво безизразни лица и някаква безцветна аура, която ги обкръжаваше. Това бяха лица, които човек можеше да види в тълпата, заобиколила жертва на пътен инцидент или паднал в юмручен бой. Санитарите от линейките трябва силом да си пробиват път сред тях и едва ли не само насилието може да ги накара да помръднат с няколко сантиметра встрани.
Стария Пийт влезе в бара, последван по петите от полу-териера си.
— Вънка има един автобус япончуги, питат за екскурзовода — съобщи той на Омали.
— Е, дългът ме зове — каза Джон и скочи на крака, нахлупвайки на глава официалната си шапка. — Ще се видим скоро.
Джим си взе довиждане с другаря си и с доволна усмивка се зае с двете недокоснати халби.
— Десет шилинга и шест пенса, моля — обяви Невил, нещатният барман.
— Мамка му! — отвърна Джим Пули.
Норман спусна резето и обърна табелата, която информираше клиентите, че е „Затворено дори за продажбата на пощенски марки.“ Потърка ръце, прекоси магазина и изчезна през вратата зад тезгяха. Малката кухня всекидневна в дъното напоследък бе доста поизоставена. Мивката бе препълнена с планина от омазани с остатъци чинии, намиращи се в такова състояние, че възстановяването им бе станало невъзможно. Линолеумът бе осеян с фасове, досущ като пъпки от някаква тропическа болест, а на всяко свободно местенце бяха струпани купчини вестници, изящни публикации и научни списания.
„Всяко зло за добро“, рече си той. Стигна до задната врата, взе и навлече кожена престилка, нахлузи очила на заварчик и чифт гумени ръкавици. „А сега краят се вижда… И така, пред мен е последната завеса.“ С бомбастичен жест той прекоси стаята и дръпна настрани завеската, която преграждаше ъгъла. Там, осветен от голата крушка от кухнята и грейнал като перла, изтръгната от мидената си черупка, висеше навярно най-необичайният комплект от дрехи, виждани някога от смъртен. Беше зашеметяващо розов като сьомга, скроен от най-висококачествен поливинилхлорид. Предницата и ръкавите блестяха с изкуствени скъпоценни камъни и пайети, подредени в шаблони, загатващи за индиански пера и конници от Запада. Панталоните бяха украсени по сходен начин, крачолите им завършваха с огромен клош, поръбени с галони и дълги златни ресни. Раменете на сакото бяха украсени със златни букви, очертани с поне дузина комплекта лампички за коледна елха, които оформяха текста: ДУХЪТ НА СТАРИЯ ЗАПАД.
Това бе piece-de-resistance на Норман и той наистина действаше. Истината е, че никоя човешка ръка, независимо колко умела, не би могла да извае това произведение на изкуството за толкова кратко време, колкото имаше на разположение след обявата в „Лебеда“ за предстоящото фантастично каубойско събитие. Не, това бе плод на няколко дълги години труд. Първоначално замислен като „ДУХЪТ НА ЮБИЛЕЯ“5, той не можа да бъде завършен за събитието и Норман се боеше, че този ден никога няма и да дойде. Необходими му бяха няколко дълги и безсънни нощи, за да превърне каляската от коронацията в покрита каруца и перата на Уелския принц в бойната одежда за глава на индиански вожд. В крайна сметка резултатът бе такъв, че предизвика една сълза на гордост у създателя му.
5
Юбилея — вероятно се има предвид юбилея от коронясването на кралица Елизабет II. — Б.пр.