— Има да се свърши само още едно нещо, след което можеш да се оттеглиш в покоите си — рече скитникът, който стоеше зад него.
— Не мога да направя нищо повече — рече задъхан Капитана — остави ме да си умра тук, видял съм достатъчно неща от живота, даже прекалено много.
— Хайде, хайде — каза скитникът, — няма нужда да сме толкова мелодраматични, това е една проста задача. — Подаде на Капитана петлитрова туба с бензин. — Онези боклуци в градината, ликвидирай ги.
— Какво?
— Те са противни, предай ги на огъня!
Капитанът взе тубата. С разтреперени крака се запрепъва, за да прекоси мисията и да излезе в двора пред купчината мебели, които му бяха служили през всичките трийсет дълги години.
— Предай ги на огъня — заповяда скитникът.
Пръстите на Капитана се сключиха върху дръжката на тубата, нямаше сили да се съпротивлява.
— Върви по дяволите — промърмори под носа си. — Мамка му!
11
Беше четвъртък. Слънцето грееше ярко през витрината на Невил и блещукаше върху белия каубойски костюм, който висеше в найлоновия си чувал на вратата на спалнята. Невил повдигна сънливо клепач и се прозя широко. Днешният ден беше ден, който щеше да се помни. Той хвърли едно око на костюма, девствен като булчинска рокля. На стола до него висяха сребърните пистолети в късите им кобури и бялата широкопола шапка с ресни. Бръкна под възглавницата и измъкна хромираната шерифска звезда. Присвил здравото си око, той забеляза как тя улавяше светлината и как огледалните й повърхности блестяха като редки скъпоценни камъни. Да, не ще и дума, тази вечер щеше да изглежда доста напет.
Все още обаче хранеше известни съмнения относно предстоящите празненства. Никога не бе възможно да се прецени какво точно можеха да сторят местните хора. Знаеше, че някои щяха да присъстват, дори само заради шанса да спечелят скоча и да се възползват от евтиното пиене и удълженото работно време. Но играчите на дартс вече бяха дезертирали, а старите пиячи бяха готови да го сторят, писнало им беше да бъдат измествани от заслужените с времето места на бара от постоянния поток туристи и търсачи на сензации, които напоследък изпълваха „Лебеда.“ И все пак, ако се появеше дори само малък процент от болните наблюдатели на канала, вечерта никак нямаше да бъде скучна.
Невил стана от леглото и постави почтително звездата си върху нощното шкафче. Потисна поредната прозявка, изправи рамене и отиде до прозореца. От призрачната височина под стрехите на „Лебеда“ Невил разполагаше с отлична гледка към околността. С помощта на малкия телескоп можеше да вижда отвъд жилищните блокове, чак до детската въртележка и реката. Можеше да види бензиностанцията и музея на пианото, че и по-нататък. В ранната омара виждаше колите, които вече пъплеха бавно по надлеза.
Това беше изглед, който никога не преставаше да го вдъхновява. Невил притежаваше духа на истински брентфордец. Само от този прозорец можеше да види пет от осемнайсетте кръчми на Брентфорд, можеше да наблюдава ларвовидните обитатели на жилищните блокове, които мърдаха в бетонните си пашкули, млекарската платформа на Анди Джонсън, която трополеше по „Кю роуд“, и вестникарчето, застанало в сянката на автобусната спирка, което пушеше открадната цигара и четеше едно от изданията за изящни изкуства на Норман, предназначено за някой заклет ценител от улица „Спрайт.“
Тази сутрин, докато поемаше дълбоки глътки кислород през носа си, главата на Невил се изпълни със злокобен и обсебващо познат аромат. Беше го усещал едва-едва, понесен от вятъра много седмици наред, и бе забелязал с растящо опасение, че с всеки ден той ставаше все по-силен, все по-близък и все по-ясно определим. Не знаеше какъв бе и какво означаваше този аромат, знаеше само, че беше злокобна поличба. Невил щипна ноздрите си, за да отхвърли това обезпокоително чувство. Може би се дължеше само на нерви. Нахлузи чехлите си и слезе два етажа по-надолу до бара.
Вестникарчето, което видя, че в бара светна, изостави проучванията си върху женските форми и прекоси „Ийлинг роуд“, за да занесе вестника на Невил.
Омали се размърда в гнезденцето си. Разтъркал очи с мърлявия ръкав на пижамата, за да прогони съня, мъжът от Зеления остров се надигна — неохотен феникс из пепелта на изминалата нощ. В тази рядка птица се виждаше твърде малко огън и ако не беше неотложността на предстоящия ден, той със сигурност щеше да се върне в обятията на първия морфей-подпалвач, който би запалил отново оперението му. Запали цигарката преди овесените ядки и сред пристъпите на ужасна кашлица, отдаде сутрешната си почит на статуетката на Дева Мария, която стоеше безмълвна върху лавицата над камината.