А за да добави и обида към раната му, младежът отиде право зад бара и си наля един голям скоч. Невил гледаше зяпнал как пред него в постоянен и непрекъснат ритъм манифестираха запаси, достатъчни за половината британска армия. Имаше пакети с наденички, телешки бургери, бургери с боб и бекон, телешка кайма, сандвичи само с бекон и някакви заоблени и съмнителни неща, наричани стекчета. Имаше огромни консервени кутии с боб, които носачите търкаляха като бирени бурета. Имаше чували с френски франзели, буркани с туршии от лук, репички, цвекло, коктейлни и кисели краставички. И множество петдесеткилограмови чували с въглища.
— Все подценявам олиото за пържене — обясни младия господар Робърт на зяпналия Невил, който гледаше как двама носачи прекарваха огромен варел през входната врата на бара.
Младият господар Робърт си наля още един скоч и обясни ситуацията:
— Чуй сега — обърна се той с глас, който бе весела пародия на Алдо Рей в някакъв неразбираем филм за подводничари, — ние тук, се намираме не в еднократна, а в продължаваща ситуация.
— В какво?
— Разполагаме с продукта, тоест „Олд Шейкбели.“ — Той вдигна бутилка от дяволското питие. — Имаме място — обгърна с жест заведението, — и имаме мотивация.
Тук той посочи знамето, което висеше над бара, увило се над проядената от молци бизонска глава. Върху него пишеше: „ГОЛЯМО КАУБОЙСКО УВЕСЕЛЕНИЕ. НАГРАДИ, НАГРАДИ, НАГРАДИ.“
Невил кимна важно.
— Много съм мислил по въпроса, умнико — продължи младежът. — Предложих няколко идеи и всички те бяха приветствани, и като ти казвам, значи е така — ПРИ-ВЕТ-СТВА-НИ.
Невил сви ноздри, тая работа никак не му се нравеше. Младежът определено бе мономаниак от най-висша проба. На вратата се появи носач в омърляна престилка, с ръчно свита цигарка, увиснала на долната му устна.
— Къде ще искаш да стоварим този бълвоч, шефе? — попита той и посочи с пръст през дясното си рамо.
— А, да, продукта — каза младия господар Робърт и като изтласка Невил от пътя си, последва носача към улицата.
Имаше 108 кашона с „Олд шейкбели“ и когато ги складираха, те покриха точно половината от наличното пространство на току-що построения вътрешен двор.
— Няма къде другаде да ги сложим — обясни Невил. — В избата няма място, а като са тук, онзи, който ще готви, поне ще може да ги държи под око.
Младият господар Робърт инспектираше барбекюто.
— Кой е построил това нещо? — попита той.
— Двама местни зидари.
Младежът закрачи важно около конструкцията от червени тухли.
— В тази конструкция има нещо, което никак не е наред.
Невил сви рамене; и без това нищо не разбираше от скари, а и не си бе дал труда да погледне изпратените от пивоварната планове.
— Барбекюто е изградено според плана и има одобрението на градския съвет относно безопасността — излъга Невил.
Младият господар Робърт, който също не разбираше нищо от скари, но бе майстор на психическото въздействие, кимна замислено и рече:
— Ще видим.
— Кога ще пристигне допълнителният персонал за бара? — попита Невил.
— В 18,30 — отвърна младият господар, — двечки напълно подходящи за целта мацинки.
Той очевидно още не бе усъвършенствал напълно най-изтънчените моменти на американската терминология.
Към шест и половина младият господар още не бе успял да запали барбекюто. Откъслечните покашляния и мъчителните викове, които долитаха от вътрешния двор, подсказваха на нещатния барман, че младежът поне не се отказваше лесно.
Когато стенният часовник „Гинес“ удари седем без четвърт, още нямаше и следа от допълнителния персонал на бара. Невил прекоси залата до кратката пътечка към вратата, водеща към вътрешния двор. Предпазливо я открехна. Младият господар Робърт не се виждаше никъде; огромна плътна плащеница от черен дим изцяло покриваше двора; нищо не се виждаше. Невил вдигна глава, присви очи в мрака, решен да открие някакво движение в непроницаемата мъгла.
— Всичко наред ли е? — извика весело той.
— Да, добре, добре — долетя до него задавен глас. — Мисля, че му намерих цаката.