След миг-два на болезнена тишина каубоите се надигнаха боязливо иззад укритията си, избърсаха праха от наетите си костюми и се заоглеждаха в облака от талаш, изпълнил салона. Пули пристъпи напред с омекнали колене и изгаси падналия герой с остатъка от сифона със сода.
— Добре ли си, Норман? — попита глуповато той.
— О, мамка му! — изстена Духа на Стария Запад и изплю храчка талаш. — О, мамка му!
12
Капитан Карсън лежеше завит на претенциозно резбования испански стол и надничаше между пръстите си към абсурдния показ на екзотични храни, натрупани върху позлатената маса. Да си помисли човек, че подобни провизии могат да се купят някъде в радиус от една миля около мисията, щеше да означава да пренапрегне и най-гъвкавото въображение до пръсване. Ала точно така си беше. Капитана закри очи и отчаяно се помоли всичко това да изчезне. То не изчезна.
Понесъл списъка за пазаруване на скитника, част от който бе напълно непроизносим, беше обиколил един по един всички магазини в околността. И сякаш всички магазинери само него чакаха. Влезе в магазина за зеленчуци на Чичо Тед, за да попита с обречен тон дали имат за момента бернско авокадо. Чичо Тед се усмихна широко, откъсна хартиена кесия от гвоздея и го попита дали предпочита червено или зелено. И във всеки магазин ставаше все същото. Когато Капитана поиска обяснение за това как тези гастрономически деликатеси са стигнали до лавиците, отговорите на магазинерите бяха изключително мъгляви. Някои говореха за случайно пристигнали пратки, други — че се опитвали да разработват нови продукти.
След шест такива случая в най-забутани магазинчета, които обикновено се оплакваха, че им е свършила захарта, че пак закъснявали пратките с овесени ядки и че не могат да предложат доматен сос за нищо на света, Капитана със замаяна глава се запъти към нелицензирания за напитки магазин на „Хай стрийт.“
— Както обикновено ли? — попита съдържателят Томи Финч.
Капитана въздъхна с благодарност. Възможно ли бе това да е светилище, единственото място, незасегнато от заразата на скитника?
— Или — попита изведнъж Томи, — бих могъл да ви заинтересувам от половин дузина бутилки великолепно отлежало бордо, което пристигна по грешка тази сутрин и е на съвсем умерена цена?
Капитанът хвърли един фаталистичен поглед на списъка.
— Да не би да е случайно „Шато Лафит“ от 1882-а?
— Точно такова е — отвърна Томи без дори да покаже признак за изненада.
Капитана се надигна вдървено от стола, взе кутия с мариновани пъдпъдъчи яйца и зачете внимателно етикета. Както и при другите артикули, които бе купил, а и всичко друго, свързано с тайнствения странник, в цялата тази работа имаше нещо, което не бе съвсем наред. Етикетът на пръв поглед си бе съвсем нормален, илюстрираше предлаганата храна, имаше име на марката, списък на съставките и името на производителя; и все пак колкото повече го гледаше човек, толкова по-неясни ставаха чертите му. Цветовете сякаш се сливаха, буквите не бяха букви, ами елементарни символи, приличащи на букви.
Капитана върна кутията на масата и поклати глава, сякаш бе изпаднал в лош сън. В цялата тази работа нямаше никакъв смисъл. Какво би могъл да планира скитникът? Какъв бе мотивът да се покани омразният Кроули в мисията? Като се има предвид миналото му, не можеше да се очаква, че мотивите му биха били зловещи. В нищо от това нямаше смисъл.
— Всичко наред ли е? — попита глас, който сепна Капитана и го извади от мислите му.
Капитана се обърна и се взря в червеноокия мъж, който се извисяваше над него. Никога дотогава не бе изглеждал по-импозантен или по-ужасен, облечен във вечерно облекло в най-черното черно, с черна връзка около врата си, закопчана на гърлото му със сапфирена игла. Пръстите му бяха натежали от златни пръстени, а върху лицето му бе изписано странно изражение.
— Всичко е така, както го поръча — отвърна Капитана със свадлив тон, — макар да не знам и да не искам да знам като как се получи така.
— Добре, гостите ни ще пристигнат точно в седем и трийсет. Трябва да бъдат посрещнати както подобава.
Капитана захапа унило кокалчетата на юмрука си.