Арчрой приемаше похвалите на приятелите си за разумния си избор, но чувстваше вътрешно неудобство. Вярно, че рядко виждаше жена си, но списъкът на делата и машинациите й беше безкраен. Арчрой все се връщаше у дома, за да завари нови мебели и килими; един ден вдигна глава към покрива и видя, че бе облицован. Странно, но Арчрой никога не бе молил жена си да допринесе нещо за тези работи. Навярно главно заради това, че рядко виждаше жена си, изпитваше подозрения, че из къщата му, близнак шета извънземна ръка. Подозираше, че тя си има любовник, всъщност много любовници. Арчрой имаше смътното усещане, че жена му малко прекалява.
Една вечер намери пет минути, докато смените им се разминаваха, да подпита заподозряната си половинка. Арчрой бе забелязал, че старият му автомобил „Морис-майнър“, който жена му наричаше „грозотия“, вече липсваше от трупчетата си в гаража, сякаш бе извикал „жмичка“ и бе отнесен от самодивите.
— Жено — обърна се той към съпругата си, тъй като отдавна бе забравил името й, — жено, къде ми е колата?
— Няма я — отвърна тя, докато оправяше забрадката си пред огледалото фалшиво „рококо“ в коридора. — Продадох колата ти и, ако нямаш нищо против, със значителна печалба.
Арчрой направо се смрази.
— Но аз работех върху нея, трябваше й само двигател и няколко колела и щеше да тръгне!
— Един камион дойде и я отнесе — отвърна жена му.
На Арчрой направо му настръхна косата.
— Къде е колата ми, кой я отнесе?
— Беше циганин — отвърна жена му.
— Циганин, а, дала си безценната ми кола на някакъв проклет циганор?
— Взех добра цена.
Арчрой издуха дим през носа си и се закашля.
— Върху полицата над камината е, в кафяв плик — рече жена му, докато размазваше крещящо червено червило върху горната си устна.
Арчрой се втурна в предната стая и разкъса плика. Изсипа съдържанието му върху дланта си — пет кафяви бобени зърна.
— Какво? Какво? — зачуди се Арчрой. — Бобени зърна?
— Той ме увери, че били магически — каза жена му, докато затръшваше вратата подире си.
Ето защо тази привечер Арчрой седеше пред вратата на бараката в градинския си парцел, оплакваше съдбата си и проклинаше не само търговците на автомобили, но и неверните съпруги и всички, родени с някакъв ромски примес в кръвта. „Магически бобчета — направи той гримаса към престъпниците в дланта му. Бас ловя, че й е дал нещо повече от тези шибани магически бобчета.“
Влакът от 6:20 изгърмя по виадукта и напомни на Арчрой, че бе най-подходящото време да се отправи в „Лебеда“ и да види какво правят момчетата. Тъкмо се гласеше да мушне бобчетата в джоба си и да се изправи от портокаловата щайга, когато върху него падна дебела черна сянка и предизвика пробягалата по гърба на момъка неволна тръпка.
— Може ли да погледна онези бобчета, които са у вас, господине? — Думите долетяха от изпадналия скитник с ужасен вид и жалки обуща. — Извинете, сепнах ли ви? — попита съществото с на пръв поглед загрижен тон. — Това е мой лош навик и наистина трябва да го овладея.
— Какво търсиш тук? — озъби се Арчрой, ядосан от това незаконно нахлуване в мислите и в земята му.
— За бобчетата? — рече скитникът.
Арчрой ги прибра в джоба си.
— Разкарай се — каза той и се изправи.
Скитникът вдигна ръка и направи някакъв странен жест. Арчрой се свлече отново върху портокаловата каса с изведнъж омекнали колене.
— Тези бобчета — рече скитникът.
Арчрой бръкна в джоба си и подаде на скитника петте магически бобчета.
— Аха — той вдигна едно зърно между палеца и показалеца си. — Както си и мислех — много интересно. Казвате, че жена ви ги е получила като заплащане за вашия стар морис-майнър?
Арчрой не си спомни да е казвал подобно нещо, но кимна мрачно.
— Това са много странни бобчета — рече скитникът. — Виждал съм бобчета и бобчета. — Той върна на Арчрой стоката му. — На това му викам аз бобчета!