Съветникът Уърмууд чоплеше избраното от него, досущ като лешояд, какъвто си и беше, ноктите му се забиха в бутчето на някаква тропическа птица, а отвратителните му жълти зъби откъсваха мекото бяло месо от изпечените до розово кости. Капитана опита това-онова и намери, че всичко му допада.
Тъй като не бяха сервирани прибори, тримата бъркаха в красиво подредените блюда с мазни пръсти и опустошаваха поднос подир поднос така, сякаш през тях бяха минали в поход мравки бойци. Тъмночервената фигура начело на масата остави повечето блюда недокоснати. Хапваше хляб, който разчупваше изтънчено с мускулестите си пръсти и от време на време пийваше от гарафата с бордо до десния му лакът.
Минаха часове и лакомията на тримата постепенно взе да се засища. Капитана откопча най-долното копче на куртката си и пръдна силно и смущаващо. Най-накрая, когато изглеждаше, че непристойното унищожаване на масата вече бе към края си, тъмночервената фигура заговори. Обгърна тримата с червения си поглед и рече:
— Хареса ли ви всичко, господа?
Кроули вдигна глава, устата му още бе пълна с храна.
— Амброзия — измърмори той и избърса сметана от устата си с маншета на дантелената си риза.
— Господин Уърмууд?
Онова същество надигна жълтите си очи. Цепнатата му брадичка лъщеше от мазнина, а бе окапал с бял сос и ревера на сакото си.
— Много вкусно — отвърна той.
— А Капитана?
Капитана мрачно дъвчеше желирано крилце на чучулига и затова изрази одобрението си с грубо изгрухтяване.
Кроули набираше смелост с всяка минута и усещаше, че е крайно време да зададе един-два от въпросите, които се въртяха в главата му.
— Уважаеми господине — рече той, — искам да ви кажа колко много харесах тази вечеря, никога досега през живота си не съм вкусвал такова бордо. — Той вдигна ниската си кристална чаша към светлината на свещите и изпадна в съзерцание на рубинената течност, която преливаше над ръба. — Да си помисли само човек, че такава изтънченост може да съществува тук, в Брентфорд, че такова светилище на най-фините неща на живота може да се намира тук, това е истинска наслада за душата.
Червеноокият кимна замислено.
— Значи одобрявате?
— Да, да, но трябва да изразя и известна озадаченост.
— Наистина ли?
— Ами… — тук Кроули направи пауза, за да може да представи любопитството си във форма, която да не бъде обидна. — Ами, за вас, например, вие очевидно сте изключително изтънчен мъж, това е видно от държането ви, поведението и начина ви на изразяване. Ако извините моето любопитство, бих ли могъл да ви попитам на коя част на нашия призрачен остров дължите своята вярност?
— Пътувал съм много и не бих могъл да определя нито едно място като родно.
— А на какво се дължи присъствието ви по тези места?
— В момента съм гост на нашия добър Капитан.
— Разбирам — рече Кроули и погледна по-възрастния мъж. И този кратък поглед му бе достатъчен, за да забележи крайното отвращение на Капитана.
— Тогава, сър, тъй като вие имате това предимство да знаете имената ни, бих ли могъл да попитам какво е вашето име?
Червеноокият се облегна на стола си. Взе от позлатена кутия дълга зелена пура, която вдигна до ухото си, след което я завъртя между палеца и показалеца си. Взе ножче за изрязване на пури с ониксова дръжка и отряза едното й крайче. Доволен от свършеното той постави пурата между жестоките си устни и я запали от свещта.
— Господин Кроули — рече той и издуха идеално облаче дим, което увисна за миг-два във въздуха, преди да се разтвори в пространството. — Господин Кроули, вие не бихте искали да узнаете името ми.
Младият мъж сръбна от виното си и се усмихна престорено свенливо.
— Хайде сега — изгука той, — вие ни предложихте вечеря, достойна за кралски особи, а отказвате да разкриете самоличността си. Не е справедливо да не ни бъде позволено да узнаем името на най-щедрия и най-достойния свой домакин.
Червеноокият дръпна още веднъж от пурата си и очерта с показалец рунически символ върху полираната повърхност на масата.
— Дължите благодарностите си на Капитана — рече той. — Той е вашият домакин, а аз съм просто гост, като вас.
— Ха — извика радостно младият мъж. — Мисля, че не е така. На вас приляга далеч повече. Седите и начело на масата. Имам чувството, че всичко това е ваше дело.
— Мое дело ли? — отвърна другият. — И какъв мотив смятате, че бих имал да ви поканя в мисията?