Поокуражилите се вече каубои се бяха надигнали от укритията си и се втурнаха към вратата на „Лебеда.“ На останалите без стъкла витрини се появиха лица и в изпълнения с пушек въздух се разнесоха глуповати викове от типа „Добре ли сте?“ и „Има ли някой вътре?“
Невил обърна уискито си и се прехвърли през бара, за да огледа падналата фигура на Младия господар, който даваше някакви признаци на живот. Посетителите най-накрая нахлуха в бара и се струпаха мълчаливо около проснатата фигура.
— Той е добре, нали? — рече Манди. — Искам да кажа, че още диша, нали? — Невил кимна. — Сандра се обади за линейка и на пожарната.
Над „Летящия лебед“ се издигаше голям, гъбовиден облак. Първата пожарна команда, която пристигна за рекордно кратко време, след като бе станало ясно, че гори кръчма, се задоволи да изпръска нерешително един пожарогасител върху почернелия вътрешен двор и да спаси за незабавна консумация оцелелите бутилки с пиене. Шофьорът на линейката попита саркастично дали Невил не би искал да си запише домашния му телефонен номер, в случай, че тази вечер се случат още бедствия.
Когато машините най-сетне си тръгнаха, драматично подрънквайки със звънците си с надеждата да събудят онези местни жители, които бяха проспали експлозията, връз „Летящия лебед“ се спусна мрачна и съчувствена тишина. Каубоите се разпръснаха като уестърн призраци, а зяпачите, които бяха събудени от суматохата, угасиха лампите и се върнаха в леглата си.
Останаха само Невил, Пули и Джон Омали. Невил бе извадил две бутилки скоч от личните си запаси в гардероба. Тримата седяха където намерят в разрушения бар, посръбваха от питиетата си и обсъждаха разрухата.
— За тази работа ще хвърчат глави — въздъхна Невил. — И моята в частност.
Омали кимна замислено и рече:
— Е, поне сега ще се сдобием с нов покрив.
— Благодаря много — отвърна Невил.
— И все пак, беше много забавно, нали така? — рече Джим. — Мисля си дали пивоварната няма да развие успеха с нови варианти — например „Хавайска нощ“ или фестивал „Веселата Англия“, или пък нещо подобно.
Невил се усмихна болезнено.
— Нещо не ми се вярва.
— Трябва да съдиш онзи Косматия Дейв — предложи Джон. — Той и онзи негов космат брат са истинска опасност за живота.
Невил отвори втората бутилка скоч.
— Като се замислям сега — рече той — не си спомням планът, който дойде от пивоварната, да бе съпроводен от спецификация на материалите.
— Аха! — възкликна Джон. — Значи не всичко е загубено.
— Горкият стар „Лебед“ — рече Пули. — Каква трагедия.
— Колко хубаво сме си прекарвали тук — каза Омали.
— Сигурно ще го разрушат — рече Невил. — Пивоварната навярно ще го превърне в дискотека или в ресторант, или в нещо друго. Много ги бива да посегнат на част от английското наследство и да го съсипят. И ще почнат да сервират газирана бира и пилета в кошници, само почакайте и ще видите.
— Ще направим петиция — каза Джим. — Брентфордци няма да понесат подобно нещо.
— Няма ли? — Невил кимна към строшените витрини. — Погледнете натам. И какво виждате?
— Нищо, само светлините на жилищните блокове.
— Да, жилищните блокове. Преди петнайсет години там живееше цяла общност, малки кръчми, ъглови магазини, грънчарници, улици, пълни със семейства, които се познаваха до едно.
Джим кимна тъжно.
— И всичко това вече го няма.
Тримата посръбнаха мълчаливо от питиетата си, а атмосферата сякаш натежа от носталгични спомени.
Винаги реалист, Омали рече:
— Няма смисъл да подсмърчаме за добрите стари времена. Когато моето семейство дойде от старата родина, се нанесохме в една от онези малки бърлоги, дето бяха на мястото, където сега са блоковете. Спомням си много добре. Няма топла вода, няма баня, тоалетната навън замръзва през зимата, плъхове, дървеници, децата кашлят от дифтерит — няма що, страхотни бяха добрите стари времена. И ще ви кажа нещо: виках ура, когато булдозерът бутна старата ни къща. Истинско шибано избавление, ето какво си рекох.