Джим се усмихна леко.
— И доколкото си спомням съдебните пристави ви преследваха цели шест месеца след това за неплатен наем за пет години.
Омали се разсмя от все сърце.
— Вярно — рече той. — Тате обаче се върна тогава в родината. „Назад към земята, Джон“ — каза ми той. — „От земята може да се спечели истинско богатство“. Луд като шапкар, такъв беше тате.
— Жив ли е още татко ти? — попита Невил.
— О, да, жив е. Неотдавна четох в дъблинската преса за един старец на осемдесет и шест години, който бил даден под съд за бащинство от шестнайсетгодишна послушница в манастир. Сто на сто е бил баща ми.
— Тези Омали са забележителни женкари, това е вярно — намеси се Джим. — Наоколо има твърде много доволни вдовици, които ще го потвърдят.
Омали цъфна с победната си усмивка.
— Бих бил благодарен, ако запазиш недискретните си забележки за себе си, Джим Пули — рече той. — Аз съм човек с най-висши принципи.
— Ха! — възкликна Джим, като си спомни спектакъла с облените от лунна светлина бутове, които извършваха своите хидравлични движения в брачното ложе на Арчрой. — Ти си безпринципен простак, но аз съм горд да те нарека свой приятел.
— И двамата сте добри мъже — каза Невил и в здравото му око най-неочаквано се появи сълза. — Приятелството е чудесно нещо. Каквото и да отреди бъдещето на „Лебеда“, искам да знаете, че за мен винаги ще бъде удоволствие да ви обслужвам.
— Хайде, хайде сега — каза Джим и потупа нещатния барман по рамото. — Очакват ни велики дни, в това съм сигурен.
— Простете ме за тази емоционалност — каза Невил. — Напих се.
— Аз — също — каза Джон.
— А аз мога да се изправя сам и трябва да споделя, че съм трезвен — заяви Джим и наля в чашата си остатъка от уискито.
Малко по-късно можеха да се видят двама мъртво пияни Самотни рейнджъри, вече малко поокъсани, без шапки и маски, запътили се към парцелите „Дева Мария.“
— Имам една малка реколта под пасищата си, която ще ти се види много вкусна — рече ирландският рейнджър на своя компадре13.
Джим се молеше само да не намекваше за някаква наркотична издънка от откраднатото бобено зърно.
Двамата пристигнаха пред желязната порта и застанаха пред ръждясалата постройка, подпирайки се един друг.
— Направих една сделчица — ухили се Омали и дръпна долния си клепач по неприличен начин, след което се заклатушка към потъналия в тишина парцел.
Пак беше хубава лунна нощ и старият селенов диск плуваше в безоблачното небе. Дълги нащърбени сенки, хвърляни от колчетата на боба, от изоставени ръчни колички и заключени с тежки катинари бараки сякаш гравираха рязко открояващи се върху необичайно белезникавата земя форми.
Внимателно придвижващият се силует на Омали изведнъж залитна напред и изчезна в падинката пред парцела му. Джим, който бе паднал преди неочакваното изчезване на спътника си, се изправи трудно на крака, пристегна шала си заради свежия нощен въздух и се запрепъва подире му.
Когато наближи Омали, го завари на четири крака да се рови в пръста. За щастие бе далеч от мястото, където първоначално бе посято вълшебното зърно.
— Аха — рече неочаквано Омали и вдигна прашната бутилка „Олд шейкбели“ към лунната светлина. — Свежа като трипаундова банкнота.
— Добро представление — рече Джим и се строполи по задник.
Бутилката бе бързо отворена и двамата си седяха и отпиваха един подир друг, в мир с целия свят, поделили последната цигарка на Джим.
— Животът обаче си го бива, нали? — рече Джим, докато обърсваше гърлото на бутилката с наетия си ръкав.
— Дума няма.
Пули се излегна, подпрян на лакти, и се вгледа с копнеж в луната.
— Понякога се питам…
— Знам — прекъсна го Омали, — понякога се питаш дали там горе има хора като нас, които се чудят дали има хора като тях тук, долу при нас.
— Точно така — каза Джим.
Изведнъж далеч в мрака, идващ очевидно откъм задната стена на градината на мисията, се разнесе тежко, макар и приглушено, издумкване.
— Какво мислиш, че беше това, а? — попита Джон.
— Нямам никаква представа, наистина, дай да си дръпна веднъж от цигарката.
Омали подаде на Джим цигарата, взе бутилката и като я вдигна, опразни голяма част от съдържанието й.