„Летящия лебед“ отвори без особени церемонии. Нищо не изглеждаше да е променено, някои части от бара бяха неохотно пребоядисани, а мъжката тоалетна — построена наново. Невил стоеше на обичайното си място и полираше чаши, като от време на време попиваше влажното си чело. Каубойската вечер все едно не беше се случвала.
Дръжките на бирените помпи се бяха върнали по местата си на бара, но само три от тях бяха напълно действащи.
— Отдавам го на отмъстителността на пивоварната — бе споделил Невил с Омали.
— Радвам се обаче да те видя отново — каза ирландецът и подаде точната сума през тезгяха и даде знак да му се наточи от обичайната бира.
— Тя още не е включена — отвърна Невил. — И цената се вдигна с едно пени на пайнт.
Омали въздъхна тежко и рече:
— В трагични времена живеем. Половин пайнт светло тогава.
Арчрой седеше в опаления си от слънцето парцел, а главата му блестеше като купола на ислямска джамия. Изоставената перука висеше върху дръжката на едно гребло, досущ като скалп пред вигвама на велик вожд. В полирания череп на Арчрой се мътеха зли мисли. Тази година изобщо не беше неговата година: първо — загубата на обичния му автомобил, след това — изчезването на магическите му бобени зърна, съсипването на доматената му реколта, а сега пък — и този птичарник. Птичарник, моля ви се! Арчрой замислено дръпна сухото стъбло на някога обещаващ доматен стрък и сви рамене в пълно отчаяние.
Нещата не можеха да продължават по този начин. Един от двама им трябваше да си отиде, а омразният птичарник изглеждаше издигнат като за постоянно. Три седмици строеж и направен по модела на прочутата птича къща на лорд Сноудаун, онова нещо се издигаше високо и заслоняваше кухнята и затъмняваше спалнята му. Присъствието му бе вдъхновило, разбира се, майтапите на колегите му, които му лепнаха прякора „Птичаря на Брентфорд“.
Засега чудовищната клетка си оставаше празна, но Арчрой се изпълваше с все по-големи подозрения относно това с какви пернати обитатели планираше да я засели жена му. Живееше в постоянен страх от почукване на вратата, което щеше да обяви доставката на цял камион крилати паразити.
— Ще свърша със себе си — рече Арчрой. — И тогава ще им покажа, че съм напълно сериозен. Той изтръгна последните изсъхнали доматени стъбла и ги изхвърли в прахта. — Нещо драматично, нещо впечатляващо, което да смае света. Ще им покажа аз…
Капитан Карсън се бе сгушил, седнал под дебелото одеяло в стария корабен шезлонг на верандата на мисията. Взираше се в трептящата мараня, ала не виждаше нищо. Главата му се поклащаше на равни интервали, сякаш в такт с някаква полузабравена моряшка песен. Откъм вътрешността на мисията се носеха строителни шумове. Защото този следобед, въпреки всепоглъщащата жега, от която никой не можеше да избяга, вътре ставаха големи промени. Режеха се греди, мъжествено се въртяха чукове и длета. Металическите трясъци от студените секачи върху зидарията звънтяха в свръхнагорещения въздух, из него се носеха трески от проядени от дървояд летви и шума от скърцането на вдигнатите дъски на дюшемето. В ход бе работата по голямо преустройство и то очевидно бе извършвано с машинална неуморимост.
Косматия Дейв въртеше като обезумял трикилограмовия чук с дълга дръжка в посока към викторианската камина. Лъскавата стомана на главата на чука се отразяваше върху полираната полица, вдигаше рой искри и потъваше в мазилката на стената. В такива случаи обикновено щеше да прозвучи „Хайде, всички инструменти настрани, да вървим да пийнем по бира“, но Дейв само си плю на ръцете и вдигна наполовина спуснатия инструмент за нова атака. Гъсто обрасналият с брада негов брат стоеше на едно дървено „магаре“ и се бе заел с една релса за окачване на картини с лост „кози крак“. Никой от двамата не говореше, заети бяха с безразсъдната си работа; тук нямаше нищо подобно на безкрайните шеги, пушене на цигарки и простото подсвиркване, свързвано обикновено с двамата не особено трудолюбиви окаяници, тук цареше единствено голямата пара, тежкият ръчен труд, издигнат до крайна и ужасяваща степен.