— Хамстери? — попита Джим. — Или леминги, от онези гадни вонящи дребосъци?
Пули се надигна да провери, но Професора го спря с твърда, непоклатима ръка. Джим се възхити на новопридобитата сила на стареца.
— Не поглеждай, Джим — рече с драматичен тон Професора, — видяното никак няма да ти хареса.
— Хамстерите не могат да изплашат един Пули — каза Джим.
— Кажи ми — запита го Професора, — какви необичайни приключения ти се случиха след последната ни среща?
— Е, щом ме питате — отвърна Джим и между няколко наливания на скоч разказа на кискащия се Професор за вълненията и развлеченията през каубойската вечер в „Летящия лебед“.
Професорът изтри очи.
— Аз, разбира се, чух експлозията — рече станалият изведнъж отново сериозен старец. — Същата вечер навън се случиха и други неща, неща, за които най-добре е да не си спомняме и дори да споменаваме.
Пули се почеса зад ухото.
— Омали и аз видяхме нещо онази нощ, или ни се стори, че сме видели, но и двамата бяхме употребили абсурдно големи количества от добрия стар „Шейкбели“.
Професора се наведе напред на стола си и фиксира Джим с искрящ поглед.
— Какво видяхте? — попита той с ужасно настойчив глас, който доста обърка чувствителния Пули.
— Ами… — Пули направи пауза, за да му налеят отново. — Беше много странно, само това знам.
След което Джим разказа историята си дотолкова, доколкото можеше да си я спомни, сети се с готическа яснота за скърцащата количка и загадъчния й товар, за страховитата фигура върху стената на мисията.
— А ярката светлина? Виждал ли си някога нещо подобно?
— Никога, нито пък искам да я видя отново.
Професора се усмихна.
— Омали се прекръсти — рече Джим. — А и аз бях доста стреснат.
— Аха — каза Професора. — С всеки изминал час става все по-ясно. Сега вече имам по-ясна представа с какво си имаме работа.
— Радвам се, че някой има представа — каза Джим и разклати празната си чаша върху подлакътника на креслото. — Яд ме е само за количката.
— Джим — каза Професора, изправи се, прекоси бавно стаята и отиде до френските прозорци, където се спря и се вгледа в мрака. — Джим, ако ти доверя откритията си, мога ли да разчитам на пълната ти дискретност?
— Разбира се.
— Това лесно се казва, но този път клетвата ще бъде сериозна, а не празни приказки.
Тонът на Професора бе толкова ледено сериозен, че Джим се поколеба за миг, запита се дали нямаше да е по-добре да не узнава каквото и да е. Но както винаги вроденото му любопитство взе връх и с простичките думи „Кълна се“ той безвъзвратно подпечата съдбата си.
— Ела тогава, ще ти покажа!
Професора отиде до покритата стъклена кутия и отчаяното драскане започна отново. Джим напълни чашата си и се надигна колебливо, за да се присъедини към домакина си.
— Трябваше да ги унищожа, знам — рече Професора и в гласа му се прокрадна нотка на страх. — Но аз съм човек на науката и когато човек усеща, че е на ръба на откритието…
С рязко движение той дръпна бродираната олтарна покривка и разкри пред ужасените очи на Джим гледка, която щеше да преследва сънищата му години наред.
Вътре в кутията, драскащи по гладките стени, се намираха движещи се като обезумели създания — пет отвратителни човекоподобни същества високи от осемнайсет до двайсет сантиметра. Бяха преплетени като чворестите корени на многолетен дъб, ала на „главата“ на всяко от тях се отваряше и затваряше още неоформена уста. От непрекъснато мърдащите им отверстия върху лъскавите им пъпчиви форми се стичаше слуз.
Джим се отдръпна ужасен до дъното на душата си и закри уста с ръка. Професора изрече някаква фраза на латински и отново просна покривката. Обезумялото драскане стихна тъй бързо, както бе започнало.
Пули се заклатушка към креслото си, седна и се улови за главата; от челото му се лееше пот.
— Какви са тези? — попита той с глас, който повече приличаше на ридание. — Защо ги държите тук?
— Ти ги донесе тук. Те са Phaseoulus Satanicus и очакват своя господар.
— Нямам нищо общо с това.
Пули се изправи с мъка от мястото си и се заклатушка към прозореца. Беше дошъл тук да похапне нещо, а не да бъде атакуван с гробарско неприличие. Професора да си стои при ужасиите си. Но Джим прекрати бягството си. Странно усещане нахлу в цялото му същество, сякаш гласове го викаха от замъгленото минало, странни гласове, които говореха на архаични акценти, трудноразбираеми, ала настоятелни, настоятелни със страховете за немислими ужаси, които дебнат на самите граници на здрачната забрава.