— Все още не даваме на кредит, Пули.
Очите на Пули се приспособиха и той отвърна весело, макар и неубедително:
— Връщам се от чужди страни и джобовете ми са издути от щедро злато с най-висока стойност.
— Все още чаят го даваме по шест пенса на чаша — отвърна сладураната, — и осем пенса за кафе.
— Ще взема чай — каза Пули и извади две монети по три пенса от джобчето на жилетката си.
Сивата течност потече от винаги бълбукащия самовар в очуканата бяла чаша и Пули отнесе димящата си плячка на маса до витрината. Освен Джим в кафето имаше само още един посетител. Беше обърнат гърбом и раменете му бяха сведени над избраното питие, но очертанията на късо подстриганата му глава бяха познати. Джим осъзна, че се намираше в близост до полумитичното същество, познато като Другия Сам.
Носеха се множество странни слухове за тази чудата персона, за която се смяташе, че води живота на отшелник някъде в нерегулирания район на Ботаническата градина в Кю. Не се знаеше със сигурност кой точно бе той и откъде бе дошъл. Говореше се, че пресичал нощем Темза със старинна лодка от преплетени пръти, за да се среща с Противния Тони Уоткинс, който караше жълтата боклукчийска кола, зловещо возило, носещо се мистериозно из осветените с лампи тихи улички.
Противният Тони бе необщителен и отмъстителен, с вродено недоверие към цялото човечество и с безстрастна омраза към всичко, което вървеше на два крака с вдигната глава по време на светлата част на денонощието. Тъй като беше глухоням, той винаги си мълчеше, каквото и да се случеше.
Пули никога не бе разговарял с Другия Сам, но изпитваше някакво странно утешение от това, че знаеше за съществуванието му. Историите, които се разказваха за него, бяха неизменно странни и фантастични. Някои твърдяха, че бил последният представител на някаква отдавна забравена раса, други говореха, че дневната светлина ще го убие, защото очите му никога не я били виждали. Трети разказваха, че по време на бременността си майка му видяла нещо, което й въздействало много сериозно и когато акушерката видяла детето, го изпуснала ужасена, след което малкото създание офейкало от стаята и изчезнало в нощта.
Пули реалистът се отнасяше пренебрежително към такива истории, но Пули мистикът, мечтателят и романтикът усещаше аурата на езическата загадъчност, която обгръщаше този ниско подстриган мъж.
— Ела на масата ми, Джеймс Пули — рече гласът и Джим усети как го напъва пикочният му мехур — нещо, което преди можеше да бъде предизвикано само от употребата на големи количества бира. — Искам да разменя няколко думи с теб.
Пули се надигна от стола си и бавно прекоси нашарения с петна линолеум на пода на „Перото“, като се питаше дали бягството не бе за предпочитане от тази среща, за чието избягване по-голямата част от населението на Брентфорд би направила всичко.
— Седни, Джеймс.
Лицето, което Джим успя да зърне крадешком, едва ли би могло да предизвика страх; беше бледо, каквото можеше и да се очаква, след като обитаваше мрака, но бе лице, което излъчваше някаква смътна възвишеност, древно благородство.
— Мислите ти ме притискат силно, Джеймс Пули — рече Другия Сам.
— Не знам какво да кажа — отвърна Джим, — но това е извън сферата на моите отговорности.
Другия Сам кимна мъдро и Джим вече знаеше, че няма от какво да се бои от тези светлосини очи и от мислите, които се криеха зад тях.
— Злото е сред нас — каза Другия Сам. — Аз ще ти помогна с каквото мога, но възможностите ми са ограничени и не мога да си съпернича с такъв противник.
— Кажи ми какво трябва да направя.
— Професорът е човек, комуто може да се има доверие — рече Другия Сам. — Спазвай точно указанията му, не приемай други съвети, макар че ще ти бъдат предложени много, следвай собствените си чувства. Черният е уязвим, той води живот на страхове, дори самият Сатана не може да намери покой, защото истината винаги ще бъде крайният победител.
— Но кой е той? — попита Джим. — Аз без да искам бях въвлечен в това. Навън слънцето си пече, в канцелариите чиновниците изпълняват всекидневните си задължения, автобусите бучат към булевард „Ийлинг“, а от мен се очаква да водя битка със силите на мрака. Всичко това изглежда малко несправедливо.
— Ти не си сам, Джеймс.
— Чувствам се доста сам.
Другия Сам се усмихна леко; от светлите му сини очи струеше мъдрост. Професор Слокъм бе мъдър и начетен мъж, но познанието тук не бе почерпено от мухлясали томове, а бе породено от естествени знания. Пули се почувства спокоен, вече не беше сам, щеше да се справи с всичко, което го очакваше занапред.