— Много са красиви, нали? — изфъфли тя. — Точно от това се нуждаеше кварталът, та да получи блясък.
— Харесват ли ти? — извика Арчрой.
Госпожа Мърдок кимна ентусиазирано:
— Чуднички са.
Арчрой поклати в почуда глава — целият квартал май полудяваше. Сигурно бе от жегата.
— Ще им донеса трохички — рече госпожа Мърдок, без да забелязва врявата. — Сигурно ще им харесат.
— Тогава най-добре ще е да кажеш на фурната да пуснат и трета смяна — измърмори Арчрой.
С какво ли се хранеха тези твари? Наведе се напред към мрежата и огледа масата пърхащи пера. И сякаш в отговор на въпроса му една птица се откъсна от непрекъснато кръжащата блъсканица, пикира към него и с едно ловко клъвване отнесе доста солидно парче месо от десния му палец.
— Мамка ти! — изпищя Арчрой и отскочи болезнено назад. От раната струеше кръв и той можеше да види проблесналата белота на оголената кост. — О, Господи! — проплака Арчрой, едва преодолявайки припадъка. — О, Господи!
Заклатушка се към кухнята, където превърза окървавения си палец с цяла кърпа за бърсане на чинии. Палецът туптеше яко, очевидно с него трябваше да се заемат в Бърза помощ. Съзнанието на Арчрой, винаги нащрек за ударите и стрелите на обезумялата съдба17, която непрекъснато го нападаше, можеше да си представи всичко предварително: „БРЕНТФОРДЕЦ НАПАДНАТ ЗВЕРСКИ ОТ ПАПАГАЛ.“ Момчетата във фабриката за чистачки направо щяха да си умрат от кеф. Арчрой изстена по начин, който напоследък бе усвоил до съвършенство. Кръвта започна да се процежда през импровизираната превръзка. Арчрой се заклатушка по посока на местната болница.
Едва бе завил по улица „Спрайт“, оставяйки подире си такава следа, по каквито много си падат кучетата следотърсачи, когато се появи Джон Омали, който бавно въртеше педали към „Ийлинг роуд.“ Слезе от железния си жребец и подпря Марчънт на оградата на Арчрой. Разцъфнал в усмивка той премина по късата пътечка през градинката и почука на боядисаната в ярки цветове врата.
— Ало-у-у — извика през отвора на пощенската кутия.
Вътре цареше тишина, ако не се брои неравноделното потракване, което говореше за набързо и шумно вдигната венецианска щора.
— Ало-у-у — извика отново той. — Има ли някой в къщи? — Определено нямаше. — Ще хвърля само един поглед отзад — рече Джон високо към пустата улица. — Може да е заспал в люлеещия се стол.
Омали се промъкна покрай къщата и пробва вратата към градината. Тя се завъртя безшумно на смазаните си панти и разкри пред него мощната покрита с мрежа конструкция.
— Боже мой и вси светии! — възкликна Джон.
Клетката малко се губеше в сянката на къщата и изглеждаше празна. Омали побутна желязната мрежа. Беше солидно изградена, но определено никакъв вид пернати не заслужаваше подобна охрана. Вратата бе солидно направена от винкели и имаше тройно резе. Омали дръпна първото резе. Нямаше да навреди никому, ако хвърлеше един бърз поглед вътре. Омали огледа потайно градините. Прането на госпожа Мърдок висеше унило и капеше в праха, но случайни свидетели не се виждаха.
И третото резе последва събратята си и Омали бавно отвори вратата на клетката. Не се чуваше нищо, освен съвсем приглушените експлозии на капките в праха. Джон пристъпи пъргаво в клетката и се взря в сенките. Цареше пълна тишина.
В следващия миг изведнъж го връхлетя огромна, многоцветна маса от цвърчащо насилие. Погълна го пищящият, разкъсващ облак от нокти и клюнове. Остри, рогови човки разкъсваха костюма от туид и лакомо се впиваха в плътта му. Омали зави от болка и развъртя ръце да разблъска обезумялата пърхаща орда, която го връхлиташе. Успя да свали сакото и да завие с него главата си. Слепешком си проби път към вратата на клетката, докато демоничните създания разкъсваха пешовете на ризата му и забиваха безжалостно острите като бръснач клюнове в тялото му.
С нечовешко усилие, породено от безкрайния му запас от енергия за самосъхранение Омали се хвърли през вратата, затвори я зад себе си и успя да пусне едно от резетата. Свлече се на колене пред вратата; от безбройните му рани струеше кръв. Скъпоценният му костюм от туид бе станал на парцали, а между пръстите си той стискаше кичури от собствената си коса. Погледна яростно към мъчителите си, но пернатите демони бяха изчезнали на високите си клони в сенките. Нищо не издаваше присъствието им, освен няколко красиво оцветени пера върху пода на клетката.
17
Ударите и… — алюзия с прословутия стих от монолога на Хамлет „Да бъдеш, или да не бъдеш“. — Б.пр.