Омали пое по обратния път към покоите си. Костюмът му бе в толкова окаян вид, че нямаше никаква надежда да бъде възстановен. Лицето му беше като на човек, наскоро участвал в яростна битка с развилняла се косачка за трева.
— Гадни пернати негодници — рече Джон през зъби. Прокара леко ръка по скалпа си и откри за свой ужас няколко големи плешивини. — Сега ще си постилат гнездата с моята перушина.
Погледна ръцете си и подкара Марчънт по криволичещ курс към дома. Ръцете му бяха покрити с малки V-образни рани.
— Месоядни канарчета, каква касапница!
Арчрой скъпо щеше си плати за това.
Час по-късно Омали се киснеше във ваната си, а водата беше обагрена в отвратителен розов цвят. Беше залепил малки парченца тоалетна хартия по раните на лицето си, беше опитал да вчеше косата си напред и да оформи перчем, който да скрие плешивите места. Отпиваше честичко от бутилка „Олд шейкбели“ и ругаеше между глътките.
— Ще заложа капани на парцела му — редеше той, — и ще го уловя онова чудовище, да видим тогава как ще им се хареса това на онези летящи пирани.
Когато бутилката бе опразнена, Омали се почувства малко по-добре, но проблемът с костюма си оставаше. Какво трагично обстоятелство! Останките от любимия му туид бяха разпръснати по пода на банята; никога не беше виждал нещо тъй окончателно съсипано. Петнайсет години непрекъснато носене почти не се бяха отразили на яката тъкан, а само петдесет секунди в онази клетка на пърхащата смърт я бяха превърнали на парцали.
— Боже мой — рече Омали, — обзалагам се, че онези момчета могат да разфасоват слон за по-малко от минута; и от него няма да остане нищо друго, освен четири стъпала за стойки за чадъри!
Час по-късно Омали излезе от окървавената вода на ваната си и се облече. Всъщност не изглеждаше чак толкова зле, ако изключим „луничавото“ му лице и чудатата прическа. Бе намерил чифт бели фланелени панталони за крикет, пуловер от остров Феър и чиста памучна риза. Тя очевидно някога е била коледен подарък, защото бе увита в зелена хартия, украсена с изображения на див чимшир и глупави дебели Дядо Коледовци. Тъй като крилатите нападатели бяха нанесли поразии и на подкованите му обуща, избра чифт доста напети на вид черни, лачени обувки за танци, които бе заел от Пули за някакво вече забравено социално събитие. Обви врата си със стар копринен шал и го завърза с рязко и ловко движение.
Часовникът вече бе ударил седем и Омали се запита дали да не пробва късмета си с едно бързо посещение у Арчрой. Ако онзи с перуката си беше у дома, винаги можеше да измисли някакъв претекст за визитата. Но ако ненаситната по-добра половинка на Арчрой си беше вкъщи, той поне би могъл да извоюва с чар една малка компенсация за следобедното трагично събитие. Оказа се, че Арчрой не беше нощна смяна. Беше преживял ужасите на инжекция против тетанус, която подло му сложи една сестра садистка, а палецът му бе получил четиринайсет шева. Сега той бе здраво бинтован и скрит в прекалено големите гънки на впечатляваща презрамка. Презрамката се намираше върху бара на „Летящия лебед.“
— Захвана ме стругът — каза той на Невил, ала нещатният барман подозираше нещо друго. — Честно — настоя Арчрой, — едва не ми откъсна ръката.
— Изглежда доста зле — каза Джим Пули. — Ще ти платят компенсации.
— Могат да стигнат до стотици лири — добави Стария Пийт.
— Даже хиляди — рече Невил. — Ще забогатееш.
— Е, тогава аз ще приема един пайнт — каза Пули.
— Аз — също — додаде Стария Пийт.
Тъй като нямаше какво друго да направи, Арчрой поръча следващия ред пиене.
— Да не си се порязал, докато се бръснеш, Джон? — попита съпругата на Арчрой, след като отвори на неочакваното почукване.
— От бързане да те видя, скъпа моя.
Омали бе въведен в предната стая, а жената на Арчрой бързо спусна завесите.
— Ха, и кой би могъл да бъде този?
Погледът на Омали бе привлечен от хубава маслена картина, която висеше над камината в натруфена златна рамка и изглеждаше съвсем не на мястото си на фона на найлоновите пердета и фалшивия фурнир. Беше портрет на строг, ала импозантен мъж на неопределена възраст, облечен в тъмночервена роба и с малка шапчица на главата.
— Изглежда много ценна.
— Ценна е. Искаш ли чай?
— Бих предпочел нещо малко по-силно, ако е възможно.
— Джин тогава?
— Абсолютно.
Жената на Арчрой наля два големи джина и седна до него на тапицираното в розово канапе срещу портрета. Докато вземаше джина си, Омали откри, че му бе трудно да откъсне поглед от него.