— Има нещо познато в тази картина — рече той, — ама не мога да се сетя какво.
— Подарък ми е — каза жената на Арчрой. — Пийни си, Джон, ето един тост за бъдещето: Auspicium meliori gevi.
Омали вдигна чашата си и с ъгълчето на окото си забеляза, че жената на Арчрой бе вдигнала своята към портрета, като за поздрав.
— Това да не би да беше на латински?
— Така ли? — рече невинно жената на Арчрой. — Мисля, че е само тост или нещо подобно, но не си спомням къде съм го чувала.
— Няма значение — рече Джон и посръбна от джина си. In vino veritas, помисли си той. — Ще пийнем ли по още един? — попита той и скочи на крака.
Докато наливаше два големи джина в изисканите чаши, той определено изпита чувството, че някой го наблюдава — не жената на Арчрой, която си седеше и скромно придърпваше полата си над коленете, а от някакво чуждо присъствие, което дебнеше невидимо. Беше обезпокоително чувство и Омали успя да го отхвърли много трудно. Върна се на дивана с напитките — неговата единична, а нейната — тройна.
— За нас — рече той.
— Ab aeterno, Ab ante, Ab antiquo — отвърна госпожата на Арчрой.
— До дъно — каза Джон.
След още три непропорционално разбъркани тройни питиета жената на Арчрой започна да стопля отношението си към неочаквания гост по онзи страстен начин, който Омали бе дошъл да оцени.
— Да се качим ли горе? — попита той, когато стопанката на дома започна да гризе ухото му и да си играе с пуловера му.
— Да го направим тук — измънка тя.
— Какво, на новата ти холна гарнитура?
— Защо не?
Омали изрита черните си лачени обувки с тренирана лекота и събу белите си панталони за крикет.
— Да не си бръснал и краката си? — попита жената на Арчрой, като забеляза кървавите белези по глезените на Омали.
— Заплетох се в едни шипки.
Розовият диван бе здраво конструиран и добре тапициран с най-фин дунапрен. Пое нападението срещу себе си без да се оплаква, ала нещо все пак не бе наред. Омали усети, че не може да се представи в обичайния си стил и финес, искрата просто я нямаше.
Жената на Арчрой забеляза почти мигновено това.
— Хайде, човече — извика тя, — захващай се за работа!
Омали се изправи.
— Някой ни гледа — рече той. — Усещам как погледът му ме изгаря.
— Глупости, тук няма никой друг, освен нас.
Омали направи още един опит, но без резултат.
— Онази картина е — рече той, изведнъж прозрял. — Не го ли усещаш?
— Не усещам нищо, в това е бедата.
— Обърни я с лице към стената, изкарва ме извън ритъм.
— Не! — жената на Арчрой се хвърли от дивана и застана с гръб към портрета с разтворени ръце. Беше готова да отблъсне цяла армия, ако се наложи.
— Успокой се — каза Омали. — Извинявай, ако съм те обидил. Тогава му метни една покривка, аз няма да го докосвам.
— Да го закрия с покривка — него! Не ставай глупак!
Омали бързешком навличаше панталона си. Нещо тук съвсем не беше наред. Жената на Арчрой изглеждаше напълно обезумяла и това не се дължеше само на джина. Тази жена е обсебена, рече си той. О, по дяволите, беше намушкал двата си крака в един крачол. Търкулна се на пода — една ритаща купчина. Жената пристъпи напред и застана над него, избухнала в истеричен смях.
— За нищо не ставаш — подиграваше му се тя. — Умряла риба, не можеш да го направиш!
— Имам една уговорена среща — запелтечи Джон, опитвайки се да освободи преплетените си крака. — Трябва да си вървя и да си гледам работата.
— Ти не си мъж — продължаваше жената. — „Той“ е единственият мъж в Брентфорд, единственият мъж на света.
— Кой е той? — Омали спря безполезната си борба за миг. Всичко това имаше привкуса на мистериозна интрига. Макар да бе в очевидно неизгодно положение в нозете на разбесняла се лунатичка, той никога не би си простил, ако пропуснеше възможността да разбере какво става.
— Кой е „Той“?
— Той ли? Той е роденият отново, роденият повторно. Той…
Жената се извърна от Омали и коленичи пред портрета. Омали бързешком оправи крачолите си и се изправи разтреперен. Грабна лачените си обувки и тръгна към вратата. Вече не копнееше за обяснение, копнееше единствено за едно голямо двойно и за относително здравия разум на „Летящия лебед.“ От устата на жената се лееха фрази на развален латински и Омали си плю на петите. Отвори външната врата и повали Арчрой, който стоеше пред нея с протегнат към бравата ключ. Сграбчи задрямалия кротко Марчънт и отпраши с най-висока скорост.