— Сигурен ли си? — попита той, обръщайки се към Омали. — Не бива да грешим, ще стане наистина много лошо, ако си посочил погрешния човек.
Пули се наведе към гравюрата.
— Не — рече той, — няма грешка.
Професорът се отдалечи бавно от двамината мъже край писалището.
— Господа — рече тържествено той, — това е портрет на Родриго Борджия, роден във Валенсия на 1 януари 1431 година, починал в Рим на 18 август 1503-а. Родриго Борджия — папа Александър VI.
— Точно така — чу се бумтящ глас. — Аз съм Родриго Ленцуоли Борджия и съм дошъл за децата си!
Френските прозорци отхвърчаха назад едновременно с шума на строшено стъкло и цепеща се дограма и на входа се появи огромна фигура. Беше най-малко два метра висок и наведе масивната си глава, когато прекрачи прозореца. Беше облечен в тъмночервените папски одежди и бе съпровождан от странно трептяща аура, която блещукаше и грееше около него.
Професорът се прекръсти и изрече някаква латинска фраза.
— Тишина! — Гигантът вдигна ръка и Професора се свлече на стола си като че припаднал.
Пули и Омали се свиха и опряха гърбове към стената в търсене на ламаичните тайни на невидимостта. Могъщата фигура обърна кървавочервения си поглед към тях. Коленете на Пули омекнаха като желирани, а зъбите на Омали затракаха като кастанети.
— Трябва да ви унищожа сега — рече гигантът, — защото сте само червеи, които мога да размажа с пета.
— Червеи — каза Омали, — точно такива сме ние, едва ли си струваме усилията.
След което се засмя страхливо и направи глупава гримаса.
— Ха! — Гигантът отвърна отново кървавочервените си очи. — Имам обаче спешна работа, тъй че можете да се смятате за късметлии.
Двамата закимаха толкова енергично, че сякаш всеки миг главите им щяха да се отделят от треперещите им тела и да се търколят върху пода.
— Елате при мен, деца мои — избуча ужасният глас, — елате сега, имаме много работа за вършене.
Настъпи ужасяваща тишина. Нищо не помръдваше. Двамата мъже бяха като парализирани от ужас, а гигантът в тъмночервени одежди стоеше неподвижен с протегнати напред, към кабинета, ръце. След това долетяха, отпърво слабо, звуците на далечно трополене и думкане върху някаква врата, след това — силен удар, сякаш някакво препятствие бе изведнъж унищожено. Шумът от драскане, от тътрене ставаше все по-силен. Секна пред вратата на кабинета и всичко изведнъж утихна напълно.
Двамата мъже стояха треперещи в очакване. Само два-три сантиметра дърво ги делеше от безименното, от неописуемото.
Тишината бе взривена от поредица удари, които се стоварваха върху вратата на кабинета; огромната бронзова брава се съпротивляваше на яростната атака. Изведнъж панелите на елегантната джорджианска врата се разхвърчаха настрани. А когато се появиха зеещи дупки, двамината зърнаха злостната сила, която неуморно думкаше върху вратата.
Съществата бяха с ръста на добре сложени джуджета, състояха се от възлести, прилични на корени израстъци, сноп от преплетени крайници, сплъстени в нещо като пародия на човешки очертания; дървовидните пръсти се вкопчваха и драскаха вратата. Създанията, общо пет на брой, се влачеха напред. Застанаха групирани в средата на стаята, с треперещи чворести и страховити крайници, отвратителните им усти се отваряха и затваряха, бълвайки приглушени богохулства.
Гигантът вдигна ръка и посочи към френските прозорци. Зловонните създания се затътриха към отвора, като едно от тях вдигна отвратителната си ръка предизвикателно към двамината.
Омали сграбчи сакото на приятеля си, лицето му бе побеляло, без капчица кръв. Пули се затресе безпомощно, погледът му се кръстоса и той се свлече на пода в мъртвешки припадък.
Последното от съществата напусна стаята и гигантът в тъмночервено отново обърна поглед към Омали.
— Ирландецо — рече той, — ти добър католик ли си?
Омали кимна.
— Тогава коленичи.
Омали се хвърли на колене. Гигантът пристъпи напред и протегна ръка.
— Целуни папския пръстен!
Погледът на Омали се спря върху големия и красив пръстен върху дясната ръка на гиганта.
— Целуни пръстена! — рече папа Александър VI.
Главата на Омали се люлееше насам-натам, пръстенът ту се приближаваше, ту се отдалечаваше, докато той се опитваше да го фокусира. Макар че би направил всичко, за да се освободи от този зъл тъмночервен гигант, това му дойде твърде много. Знаеше, че не бе добър католик, но всичко това бе крайно богохулство, нещо, заради което човек можеше да прекара милион години в Чистилището.