Ако това бе отговор на въпроса на Омали, то ирландецът не го разбра, но щом старикът се обърна гърбом, той се възползва от възможността да си налее още един много голям скоч.
— Уусаа! — Страхотен вик и стряскаща фигура, облечена в копринено кимоно, черни панталони, завързани здраво около глезените и окаляни гуменки изскочи от бараката в парцела, прелетя над високите метър и половина колчета на градинския боб с единствен скок и се приземи с оглушителен трясък върху купчина обърнати наопаки куполообразни оранжерийни капаци.
— По дяволите! — Силуетът отстъпи от руините, поправи перуката си и… Банзай! — засили се напред, демонстрира удивителна ката и заби пръстите на дясната си ръка в ръждясалата стена на бараката.
Тази фигура принадлежеше на Арчрой и той беше вече доста напреднал в овладяването на тайните на легендарния граф Данте. Територията около бараката му бе маса от струпани руини, ръчната количка бе на трески, а кофата за поливане бе напълно обезобразено кълбо от поцинкована ламарина.
Арчрой продължи напред с пружиниращата си походка в търсене на неща за разрушаване. Наръчника Димак бе отворен на страница, озаглавена „Изкуството на желязната ръка.“
— А-а-а-р-у-у-у! — Арчрой скочи във въздуха и изрита ветропоказателя от покрива на бараката на Омали, след което се приземи върху пружиниращите си крака. Засмя се високо и смехът заехтя над пустошта, отекна от стената на мисията и изчезна над главата му по посока на реката.
— Желязната ръка — рече той, — ще им покажа аз.
Беше изчел наръчника Димак от кора до кора и го бе научил наизуст. „Най-смъртоносната форма на бойно изкуство, известна на човечеството — пишеше в него, — чиито техники на брутално разкъсване, раздиране, обезобразяване и осакатяване години наред са били известни само на тибетските монаси, където те, в снежната пустош на Хималаите, са довели до съвършенство тайното изкуство Димак.“ Граф Данте бе нарушил свещената клетва на мълчание, поета във високите зали на Потала, никога да не разкрива тайната наука и бе пренесъл познанието и уменията на Запад, където само за долар и деветдесет и осем цента техниките на осакатяване и обезобразяване ставаха достъпни и за най-обикновения любител. Арчрой изпитваше вечна благодарност към графа с черната маска, най-смъртоносният човек на Земята, който сигурно живееше в страх да не би тайните пратеници на Лхаса да го открият.
Арчрой сви ръка в поза „Лапата на Черния орел“ и я стовари с все сила върху затворената с катинар врата на бараката на Омали. Конструкцията се разхвърча на всички страни и се разпръсна по земята в купчина изкривени железа, разкривайки желязната рамка и кормилото на Марчънт.
— Какъв късмет — рече Арчрой, кикотейки се безмилостно.
Вдигна стария черен велосипед от руините на бараката и го подпря на кутии със семена, които дотогава бяха избегнали разрушителното му внимание.
— Отдавна те чакаше това — каза той на Марчънт. Велосипедът го изгледа с мълчаливо презрение. — Реката те очаква, момчето ми. — Седалката на Марчънт изскърца нервно. — Но първо ще те накажа.
Арчрой улови дръжките и ги изви яростно на една страна.
— Спомняш ли как веднъж ме препъна пред входа на „Лебеда“?
Арчрой вдигна крак на равнището на главата си, завъртя се върху дясната си пета и го стовари върху задното колело на Марчънт; дузина спици излетяха във въздуха и въртейки се паднаха на седем-осем метра разстояние.
Марчънт вече бе разбрал зловещото си положение и започна отчаяно да дрънка звънчето си.
— О, не, недей.
Арчрой сграбчи с желязна хватка дразнещата го камбанка и я откъсна от мястото й. Смаза палеца й и я хвърли силно през рамо.
Звънецът излетя високо във въздуха, описа дъга и се стовари право върху главата на Джон Омали, който бе поел прекия път през парцелите към пощенската кутия на ъгъла на „Ийлинг роуд.“
— Оу! Ох! Ух! Мамка му! — изпищя Омали, улови се за хлътнатината на черепа си и заподскача от болка. Замахна с крак към нещото, което бе помислил за метеорит и погледът му спря върху него — макар и доста очукано, мигновено го разпозна като собственото си велосипедно звънче. Омали прекрати отчаяните си подскоци и насочи поглед към парцела. Необходими бяха само две секунди преди разширените му зеници да фокусират Арчрой. Момъкът бе вдигнал Марчънт високо във въздуха и го носеше към реката.