Омали си плю на петите и ги насочи към бъдещия унищожител на двуколесния му другар.
— Чакай! — извика той. — Престани! Пусни този велосипед!
Арчрой чу отчаяните викове на ирландеца и отпусна хватката си. Марчънт се прекатури в прахта и спиците му се разхвърчаха. Омали се устреми към Арчрой, върху лицето му бе изписана мрачна решителност, беше свил юмруци, а маншетите на туидовите му панталони плющяха около глезените като ветрилата на двумачтов боен кораб.
— Що за подлост е това? — изкрещя с приближаването си той.
Арчрой се обърна към него. Ръцете му изпълниха серия от светкавични движения, които бяха придружени от звуци, подобни на шума, вдиган от излитането на флотилия самолети джъмбо джет.
— Защитавай се както можеш — рече той.
Омали сграбчи счупения сап на градинска вила и докато ученикът на легендарния граф приближаваше към него като размазан образ от въртящи се юмруци, стовари сопата върху главата на разбойника с огромна сила.
Арчрой се свлече на колене, улови се за главата и застена жалостиво. Омали вдигна сапа отново, за да довърши работата си.
— Не, не — проплака Арчрой, — стига!
Омали го остави свит на кравай като ембрион и се наведе да огледа пораженията, нанесени на верния му железен жребец.
— Ще си платиш за това — рече мрачно той. — Ще трябва ново задно колело, верига, звънец и пребоядисване.
Арчрой стенеше унило.
— Как успя да ме повалиш с тази проклета сопа? — попита той. — Изчел съм наръчника от кора до кора.
Омали се ухили.
— Имах усещането, че не беше на сто процента искрен с мен, когато ти заех наръчника, затова ти дадох само том първи. А втори том се занимава с изкуството на защитата.
— Копеле!
Омали вдигна отново сопата.
— Какво каза?
— Нищо, нищо.
— Ще платиш ли за възстановяването на велосипеда ми?
— Да, да.
Омали тогава видя купчината трески и изкривени железа, останали от онова, което някога бе вторият му дом.
— И за бараката ми?
— Да, каквото кажеш.
— От основи — нови греди, а и винаги съм си мечтал за една малка веранда, където да посядам в края на летния ден.
— Ти, копе…
— Какво каза? — размаха заплашително сопата Омали.
— Нищо, нищо, остави на мен.
— Добре, сбогом тогава. Желая ти всичко най-хубаво и, моля те, предай най-добрите ми благопожелания на скъпата си съпруга.
Омали закрачи към пощенската кутия и остави майстора на железния юмрук върху прашната земя, да блъска с ръце и с крака и да ругае през здраво стиснатите си зъби.
След като писмото на Професора бе прилежно изпратено, Омали пое към „Летящия лебед.“ Вдигна поглед към пустото небе, синьо като очите на мома дъблинчанка. Всъщност той наистина би се насладил на необичайното лято, ако не бе въвлечен в тази злокобна работа. Като наближи „Лебеда“, той налетя на Норман. Беше денят, в който затваряше по-рано, и досущ като Омали, и той бе жаден за пайнт охлаждаща бира „Лардж“ и за удоволствията в салона. Двамата влязоха в бара, където ги посрещна най-необичаен спектакъл.
Капитан Карсън, когото никой не бе виждал от няколко месеца, стоеше до тезгяха, очевидно в състояние на напреднало опиянение и в твърде окаяни одеяния. Беше облечен в пижама и халат и бе заобиколен от, както изглеждаше, натрупаното му през целия живот имущество в торби и вързопи, пръснати по пода.
— Трийсет проклети години — кълнеше той, — трийсет проклети години да служа на закъсалите и на бедняците, да върша работа, достойна за Нобелова награда, без да има и едно оплакване, една дума срещу мен, и ето ме сега — изхвърлен изведнъж без пукната пара, унизен и разорен.
Омали последва Норман към лакирания барплот и момъкът поръча чифт бири „Лардж“.
— Какво става тука? — прошепна Омали на нещатния барман.
Невил дръпна дръжката на бирената помпа.
— Получил е спешни заповеди за мисията. Превръща се в църква и няма нужда от неговите услуги.
Омали, който се чувстваше доста по-смел след скорошния си сблъсък с Арчрой, се замисли дали не му бе дошло времето да повдигне въпроса за ръчната си количка, но абсолютно окаяното състояние на Капитана пропъди тези мисли от съзнанието му.
— Кой го е изхвърлил, Попечителският борд на мисията ли?
— Не, новият викарий там, някакъв абсолютен боклук, както изглежда.
Един висок боклук, помисли си Омали, де да знаеха другите истината. Ала съдбата сигурно си знаеше работата, след като Капитана би трябвало да съзнава какво прави, като допуска кукувицата в гнездото си.