Няколко мъже пристъпиха напред и се опитаха да разклатят и да дръпнат Капитана, но той не искаше да помръдне — нито със стъпка, нито със сантиметър, нито на йота.
— Направете нещо — пискаше ужасен Невил, — той не може да остане тук завинаги да ме зяпа, в тази жега ще се разложи, ще съсипе бизнеса ми, да имаш труп в салона на бара си е лоша поличба.
Омали побутна с пръст халата на Капитана.
— Той май се вкочанява — рече Джон, — материалът на халата му тук е корав като дъска, не може да се помръдне.
— Не ме интересува! — Невил вече започваше да се паникьосва. — Не може да остане тук, изкарайте го. Изкарайте го навън!
Омали се върна до бара и взе чашата си, докато останалите се скупчиха около Капитана.
— Това със сигурност е най-странното нещо, което съм виждал — рече той. — И то може да направи човек прочут.
Мозъкът на Омали изведнъж защрака. От тази работа можеха да се изкарат добри парици, това бе ясно. Той надигна халбата си с „Лардж“ и пое към вратата, но нещатният барман бе очаквал това и с боздуган в ръка бе препречил пътя на ирландеца към изхода.
— О, не, няма да го направиш — рече той.
Омали започна да го убеждава:
— Хайде, Нев — рече той, — не можем да направим нищо повече за него сега и определено не можем да го игнорираме. Не можеш да му метнеш една покривка върху главата и да се преструваш, че е купчина сандвичи със сирене.
— Никаква публичност — рече Невил и размаха ръце, — щял съм да се прочуя, а? Това може да ме разори. „Вкочанен труп в салона на бар — скандал“, мога да си представя заглавията. (Което можеше и Омали, но би формулирал по-добре заглавието.) Ще кажат, че е от бирата, или че съм го отровил, или Бог знае какво още. Пивоварната ще се стовари отгоре ми като тон червени тухли, точно това ще е поводът, който им трябва.
Омали сви рамене и рече:
— Добре, няма да казвам нищо, но за тези там — той посочи през рамо — не мога да гарантирам.
— Ами да ги пускаме навън, направи нещо, спри ги, отстрани ги от него.
— Кое от всичките неща искаш да направя първо?
— Последното.
— Добре — рече Омали, стисна брадичката си между палеца и показалеца и се замисли за миг. — Само ме подкрепяй, каквото и да кажа. — Пое дълбоко дъх и се мушна в средата на тълпата. — Никой да не го докосва — извика, — за Бога, не го докосвайте. — Пръстите, които опипваха Капитана, се отдръпнаха мигновено. — Кой го е докосвал?! — попита загрижено Омали. — Кой от вас?
Последва доста въртене и мрънкане.
— Всички сме го пипали — отвърна гузно някой.
— О, не! — Омали се улови за челото в жест на огромно отчаяние.
— Какво му има? — попита някой. — Хайде, Омали, изплюй камъчето.
Омали се подпря на тезгяха и рече тежко:
— Това е Зловонния синдром… Замразената смърт!
Невил кимаше трезво.
— Чувал съм за това — рече той. — Когато служих в Бирма, един колега го улови, страхотна смърт.
Някой от тълпата, защото в тълпата винаги ще се намери някой, рече:
— Така е, и един мой набор го хвана.
Омали удари с юмрук по тезгяха.
— Какъв глупак! — рече той. — Какъв глупак съм, само ако го бях разбрал по-скоро.
— Заразно ли е? — попита някой.
— Заразно ли? — Омали се изсмя театрално. — Заразно… повече от чумата. Ще трябва да влезем в карантина. Затвори вратата, Невил.
Невил отиде до вратата и спусна бронзовите резета.
— Но за колко време? — попита един посетител, чиято съпруга вече бе сервирала вечерята.
Омали погледна към Невил.
— Два дни? — попита той.
— Двайсет и четири часа — отвърна Невил. — Дванайсет, ако времето се задържи такова.
— И въпреки всичко — ухили се Омали, — трябва да гледаме на нещата и откъм хубавата им страна. Той определено ще охлажда бара, все едно сме отворили вратите на хладилника.
— О, така е — рече без особен ентусиазъм Невил, — по-добре е, отколкото да окача надпис: „Летящия лебед“ ви приветства с добре дошли. Отпуснете се в мъртвешката хладина на салона.
Омали огледа върха на показалеца си. Имаше неприятна пришка, която ирландецът определи като последица от измръзване.
— Ако се вкочани още повече, ще можем да го разтрошим с чук и да изметем останките му на улицата.
Посетителите на „Лебеда“, около десетима на брой в добавка към Омали, Норман, който не бе проронил и дума, откакто бе влязъл в бара, и Невил, му показаха най-неприлична комбинация от пръсти и започнаха да се оттеглят към стените и към най-далечните ъгли. Повечето разглеждаха пръстите си и им духаха, някои вече бяха започнали да треперят. Омали знаеше колко лесно можеше да избухне масовата истерия и се питаше дали бе постъпил мъдро с разпространяването на небивалиците си. Но какво се бе случило с Капитана? Ясно бе, че това не беше естествено заболяване, то трябваше да е дело на разбойника, който сам се именуваше като папа Александър VI. Очевидно силата му можеше да въздейства и от значително разстояние.