Разговорите секнаха, погледите на посетителите щъкаха от Омали към Невил, а после — към заключената врата, и отново — към Невил.
— Кълнем се — отвърнаха те в суматоха от кръстене и скаутски отдавания на чест.
Омали извика с пръст Норман.
— Можеш да дойдеш и ти, без друго подслуша всичко.
Тримата излязоха от бара и се заизкачваха по стълбите към спалнята на Невил.
— И сега какво? — попита нещатният барман.
— Ще изчакаме. Държиш ли още запаси от скоч в гардероба си?
Невил кимна уморено.
— Ама и ти никога не си оставяш магарето в калта, а, Джон?
Отдолу, откъм салона долетя неочакваният шум от отваряни резета, последван от тропота на припкащи стъпки. Невил, който бе донесъл бутилката, отново я запуши.
— Е, това вече няма да ни трябва, нали?
Омали повдигна вежди.
— И защо не?
— Ами, те си заминаха, нали?
— Да, и какво от това?
— Значи можем да слезем и да се отървем от Капитана.
— А, така ли, и като как ще го сторим?
Невил, който дотогава седеше на ръба на леглото си, се надигна и размаха бутилката с уиски.
— Значи това бе предателство, така ли, Омали? — изрева той. — Нямал си никакво намерение да се отървем от него.
— Аз ли? Не. — Изражението на Омали бе смесица от веселост и обидена невинност. — Не можем да направим нищо, той е залепен към пода по най-неподвижен начин. Ако бях човек, изкушен от научната фантастика, бих рекъл, че е обграден от извънземно силово поле.
Невил отново поклати бутилката си към Омали.
— Не ми пробутвай подобни глупости, настоявам веднага да действаш, да предприемеш нещо.
— Ще ти бъда много благодарен, ако ми отпуснеш минутка-две да ти обясня нещата.
Невил извади часовника си.
— Две минути — рече той, — а след това ще похабя тази бутилка върху главата ти.
— Осъждам подобни загуби — каза Джон, — затова ще се старая да говоря бързо.
— Остават минута и петдесет и три секунди — рече Невил.
Джон се успокои и каза:
— След като и двамата видяхме какво се случи с Капитана, не смятам да те поучавам за това, каква абсолютно необяснима аномалия бе всичко. Ясно бе, че не е дело на смъртен, нито е някакво природно бедствие, поне аз не съм чувал за подобни неща.
— Това е Зловонния синдром — рече Норман.
— Млъкни, Норман — сопна се Невил.
— Причината, според мен — каза Омали, — беше да се затвори устата на Капитана. Той тъкмо бе готов да изпее всичко, което се е случвало в мисията, и затова му бе запушена устата.
Невил се почеса по намазания си с брилянтин скалп.
— Добре — рече той, — но какво ще правим с него, не можем да го оставим там завинаги.
— Не, нито пък могат те. Сега, искам да ви кажа, че чух някои предположения, изложени от професор Слокъм.
Невил кимна:
— Добър и достоен човек.
— Точно така, та той смята, че сред нас напоследък се е появил индивид, който може да влияе върху законите на шанса и вероятностите, за да постигне целите си. Този индивид в момента се е укрил в Морската мисия и нарича себе си папа Александър VI. Аз смятам, че той е виновен за случилото се с Капитана, освен това мисля, че не може да си позволи да бъде замесен и ето защо ще уреди отърваването от същия.
— Надхвърли двете минути — каза Невил, — но ако всичко е така, както казваш, ще ти трябва много време да обясниш някои неща, които ме озадачават вече няколко месеца. Говорил ли съм с тебе за шестото чувство?
— Много пъти — отвърна Омали, — много, много пъти, но ако искаш отново да ми разкажеш, предлагам да го сториш на чаша-две скоч.
— Разбира се.
— А мога ли да предложа да водим непрекъснато наблюдение на пътя?
— Аз ще се заема с това — рече Норман, — защото и без друго имам малко да казвам или правя с тази глава.
Нощта се спусна. Почти изведнъж небето се превърна в черен покров за зрелищните пиротехнически изпълнения на светкавиците. Светлините в бара бяха изгасени и вкочаненият Капитан стоеше призрачно и гротескно, покрит с ленена покривка. Норман стоеше на прозореца на Невил и гледаше „Ийлинг роуд“, а Омали наля последните капки скоч в чашата си. Невил вдигна часовника си към мъждивата светлина. Ярка светкавица освети циферблата.
— Вече е почти полунощ — каза той. — Колко още ще чакаме?