— Хайде, момчета — каза Омали, — това е лудост, да не би в Брентфорд да владее законът на мафията? Хайде, стига.
— Нещата отидоха твърде далеч — рече Джим и се намеси в разправията.
— Прави каквото си искаш, приятел — рече един як надничар, — но пакетът остава тук.
— Този човек тук владее Димак — рече Пули и посочи ирландския си спътник, — най-смъртоносното бойно изкуство, познато на човечеството и той може…
— „Мигновено да обезвреди, осакати и убие, като ръцете и краката му са смъртоносни оръжия“ — пропя публиката в унисон. — Чували сме го това.
— Удари, Джон — рече Пули, — дай им да се разберат с желязната си ръка.
— Железните ми ръце в момента са малко поръждясали — отвърна Омали. — Арчрой е човекът, който ти трябва за тази цел.
— Повика ли ме някой?
Гласът долетя откъм вратата на бара и публиката се обърна като един, слисана и потънала в абсолютно мълчание от видяното. В рамката на вратата на „Лебеда“, която винаги е била отлична сцена за подобни неща, стоеше импозантна фигура, в която хората разпознаха с известно затруднение не кой да е, а Арчрой.
Беше захвърлил обичайната си зле прилягаща му перука и я бе заменил с тъмна прическа, плод на източно вдъхновение, която бе захваната с фино резбовани игли от слонова кост с връхчета от черен кехлибар. Беше облечен в дълго до пети черно кимоно, бродирано богато със златисти китайски йероглифи, крачеше обут с обувки на високи дървени подметки, любими на самураите от Четиринайсетата династия.
— Дявол да го вземе! — рече Стария Пийт. — Че това е шибаният Хирохито, бе!
Арчрой пристъпи напред и разпръсна тълпата пред себе си.
— Покажете ми пакета — заповяда той.
Пули с удивление установи, че Арчрой дори бе усвоил псевдояпонски акцент. А у него имаше и някаква неопределима промяна, не се дължеше само на източните му салтанати. Беше се променил и физически, това бе очевидно, раменете му бяха по-широки, а бедрата — по-тесни. Изпод копринените гънки изпъкваха мощни мускули.
Омали му подаде пакета с изключителна проява на учтивост.
— Моля! — рече той и се усмихна сладко.
— И не може да бъде отворен?
Публиката закима като един.
— Непробиваем е — рече някой.
— Ха! — рече Арчрой без да помръдне устни. — Двама да го държат от двете страни.
Омали сви рамене.
— Какво толкова може да стане? Най-добре да направим, както казва.
Той и Пули застанаха на метър, метър и нещо разстояние един от друг в средата на салона, хванали пакета с протегнати ръце.
— Най-добре е някой да ви помогне — рече Арчрой, докато заемаше стойка пред пакета.
Неколцина мъже пристъпиха напред и помогнаха в захващането и поддържането на пакета. Изглеждаха наистина впечатляваща група, доста приличаща на една от онези фантасмагорични „живи картини“ на Уилям Блейк на борещи се исторически фигури, притиснати една в друга в безкраен титаничен конфликт. Но тези неуловими прилики бяха чужди на повечето от присъстващите, които просто разчистиха път на лунатика в кимоното.
— Когато извикам, стискайте колкото можете по-здраво — нареди Арчрой.
Държащите, поддържащите, стискащите кимнаха в знак на съгласие. Арчрой отстъпи назад и изпълни серия от нелепи, фучащи движения с ръце. Пое дълбоко дъх и затвори очи; бавно прибра дясната си ръка и сви пръстите в юмрук с ужасяващо изпукване на кости и стави.
— У-у-у-са-а-а! — изкрещя той.
Онези, които бяха наблюдавали удара му, и до ден-днешен твърдят, че не са видели ръката му да помръдва; в един миг тя бе увиснала неподвижна на височина на рамото зад гърба му в следващия пак така неподвижна, но изпружена напред със свит юмрук — там, където допреди малко се намираше пакетът.
Двете групички държащи, поддържащи и стискащи се строполиха в две противоположни посоки, досущ като две групи състезатели по теглене на въже, чието въже изведнъж им е отнето. Почти веднага последва трясък, последван от още два. Ошашавените зрители се обърнаха към източника на трясъците. Пакетът бе прелетял през бара и направо през външната стена, оставяйки идеално оформена квадратна дупка, за да маркира мястото на отлитането си.
През дупката нахлуваше сноп силна слънчева светлина, която падаше върху част от килима, никога допреди непознала удоволствието на слънчевото осветление, във формата на красив успоредник. Невил погледна към дупката, след това — към Арчрой, после — отново към дупката, а сетне — пак към рушителя на стените му.