— Отстранен си! — изкрещя той и потърси боздугана си. — Отстранен си, мамка му! Вандал! Вандал!
Арчрой оглеждаше кокалчетата на ръката си.
— Какъв е този пакет? — можа само да попита той.
Народът се бе запътил към изхода, нетърпелив да види какви бяха другите два трясъка.
— Може да е унищожил и жилищните блокове — рече някой.
Пули и Омали, заинтересовани само да си върнат книгата на Професора, си пробиха път с лакти сред тълпата и изскочиха първи навън, на слънчева светлина — същата, която така хубаво струеше през дупката в предната стена на „Лебеда.“
— О, Боже мой! — рече Омали.
До бордюра пред тях бе паркиран автомобил — пикап от онзи тип, особено предпочитан от търговците на стари автомобили. Един от тази съмнителна порода хора седеше на предната седалка, ококорен и пребледнял като платно. Това, че лицето му бе бяло като тебешир, бе обяснимо, тъй като и от двете страни на товарната част на пикапа имаше дупки с остри ръбове, отговарящи по форма и по размер на пакета на Професора. Другата забележителност у това пребледняло лице на шофьора на издупчения пикап бе, че то принадлежеше на добре познатия местен жител Феликс. „Снарядът“ бе профучал на сантиметри от кислородната бутилка, натоварена в пикапа. Ако я бе улучил, от последния последовател на Хайле Селасие19 щеше да остане твърде малко.
Пули и Омали надникнаха през дупките с надежда да проследят пътя на пакета на Професора.
— Ей там е — рече Джим, — в предната градинка на госпожа Фейзъкърли.
Двамата прекосиха тичешком уличното платно, като избягваха трафика, който само преди минута бе избягнал щастливо нападението на базуката, и взеха пакета.
— Няма и драскотина — рече Пули, след като го огледа. — Нищо.
Тълпата вече беше на улицата, скупчена около сдобилия се с вентилационни отвори пикап на Лио — сочеха и коментираха. Някой размаха носна кърпичка пред силно ококорените очи на Лио. Невил танцуваше пред входната врата на „Лебеда“ — крещеше и беснееше, а Арчрой спокойно и с доволно изражение разглеждаше резултатите от разрушителната си дейност.
Омали сръга Пули в ребрата.
— Най-добре да изфирясваме, а?
— Аха.
Дамата си плюха на петите и хукнаха по „Ийлинг роуд.“
20
Докато пъхтяха и пъшкаха задъхани в жегата през задната градина на Професора Пули запита спътника си защо нито един от двамата изглежда не бе в състояние да посети Професора, освен ако не е заплашен или пиян.
— Нямам представа — изхриптя Омали. — Всичко се променя напоследък, нали така?
— Да се пие в „Лебеда“ бира по обяд вече не е съвсем безопасно, както преди.
Металните щори на френските прозорци бяха спуснати и едва след доста чукане, викане и тропане те успяха да предизвикат отговор отвътре. Щорите се вдигнаха и разкриха първо крака, обути в домашни чехли, след това крачолите на панталони от туид, после — червен кадифен смокинг и жилетка на баклавички и накрая — старата побеляла глава на професор Слокъм.
Той им се усмихна широко. Забеляза пакета, който Омали стискаше с потна ръка.
— Добро момче, Джон — рече. — Последната книга, която ми трябваше. Отлично.
След като затвори и заключи тежките железни щори, той взе пакета от протегнатата ръка на Омали и се запъти към писалището си. Чу се леко изшумоляване на насмолена хартия и той вдигна гордо разопакованата книга.
— Отлично. Виждам, че е устояла невредима изпитанията, на които е била подложена от Пощенската служба.
— Не питайте — рече Пули, като забеляза, че Омали понечи да отвори уста, — навярно е по-добре да не знаете.
— Виждате ми се нещо поразрошени — рече Професора, забелязал за първи път състоянието на гостите си. — Как смятате, защо никой от вас не е в състояние да дойде тук, освен ако не е заплашен или пиян?
— Това се питахме и ние — отвърна Джим.
— А сега, на работа, както се казва — рече възрастният домакин, след като двамата се тръшнаха на столовете си, сръбнаха скоч и въздъхнаха дълбоко. — Имам твърде малко време, за да ви науча на всичко, което трябва да знаете за нашите бъдещи нападатели. Не очаквам техният господар да участва в очакваното нападение срещу нас. Това ще е под достойнството му. Ще изпрати петимата си любимци и поне в това отношение можем да бъдем благодарни.