— И него го пратиха от пивоварната, казаха, че сме имали нужда от няколко подходящи за случая мелодии и така, плюс допълнителните продажби, които кръчмата щяла да направи, щели да оценят високо усилията ни да се присъединим към празненствата.
Омали вдигна въпросително вежда, докато поглеждаше към древната машина.
— Искаш да кажеш, че машината работи? Беше споменал, струва ми се, че не може да се поправи.
— Подозирам, че на онзи няма да му отнеме много време, за да открие, че й липсва само един бушон.
Върху лицето на Омали се изписа необичайно гузно изражение.
— Видях комплекта от плочи, който възнамерява да сложи — рече сериозно Невил. — И се боя, че е по-тъжен и от онзи, от който ти така дълго пази ушите ни.
— Предполагам, че ще има морски привкус.
— Работата не е само в морските песнички.
— Сигурно ще я има и „Корабът на негово величество «Пайнафор»“, нали?
— И нея.
— Мисля си — рече Омали, без изобщо да му се говори, даже да си поеме дъх, — дано в джубокса да няма някое и друго парче на „Норман Хартнъл сингърс“ или на „Норм и прецапвачите.“
— На теб определено ти идват мигове на редки психични предчувствия — каза нещатният барман.
В този момент се състоя събитие, надхвърлящо всякаква реалност, за което в „Летящия лебед“ още се говори. Джон Омали, редовен пияч в заведението в продължение на петнайсет дълги години, се изправи от стола си и остави недокосната цяла половинлитрова халба от най-добрата бира на кръчмата, поръчана и платена от самия него. Нали разбирате — нямаше дупка в дъното на халбата му, нито в нея бе изтърсена пепел от пура след напрегнат двубой на дартс, а ставаше дума за недокоснат, девствен пайнт от онази благотворна и животворна напитка, тъй обичана от пияниците в цели пет околни графства.
Някои казват, че през следващите месеци Джон Омали се присъединил към Ордена на трапистите, други твърдят, че по онова време временно се бил записал в Чуждестранния легион. А трети пък намекват, че ирландецът бил усвоил, благодарение на опита на предишни поколения, някаква форма на забавен живот, високо ценена от древните за целите на зимния сън по време на повсеместен глад. Какъвто и да бе случаят, господин Омали изчезна от Брентфорд, оставяйки подире си вакуум, който никой не можеше да запълни. Трудно бе да се запълни загубата му в бара на „Летящия лебед“, времето сякаш спря между стените. Пули заприлича на капчук, виснал сам до бара, пиеше в мълчание и извършваше само онези движения, които са породени от нуждата.
Ами какво да кажем за Норман Хартнъл (да не се бърка с другия Норман Хартнъл)? Както вече споменахме, начинанията на Норман бяха характерни с това, че имаха тенденцията да са все на ръба на чудатостта. А поредното, най-новото, пък бе надхвърлило всички граници на нормалното. Когато Пег бе изрекла надутото си изявление за пресконференциите на мъжа си и за склонността му към ламаична медитация, може да се каже, без да изпадаме в противоречия, че дебеланката просто се бе попрефърцунила с метафорични хвалби. Норман, който бе безвреден по природа, макар и екстравагантен на думи, най-сетне бе попаднал право в ръчичките на онази неуравновесена и винаги готова да затвори очите си дебелана. Тя бе наблюдавала нощ подир нощ експериментите с надуваеми гумени обувки, с осигуряващо плаваемост бельо и с кокилите му. Беше наблюдавала как непрекъснато изчезваше в тъмните води на канала Гранд Юниън, само за да се появи отново и отново, зареден с още по-голям ентусиазъм. Едва при последния му „полуфинален“ опит тя осъзна безсмислието на стремежите му; и ако можеше да се припечели нещо от всичко това, тогава тя трябваше да го стори.
Тъй като бе два пъти по-тежка от съпруга си, за нея бе проста работа една тъмна вечер да го усмири и да го настани във въглищната изба, където, ако изключим постоянното схващане и обезпокоителните набези на любопитни гризачи, той бе в идеално положение да се отдаде на ламаичната си медитация, щом това бе желанието му.
Дългосрочната прелюбодейска връзка, която Пег имаше с редактора на „Брентфорд мъркюри“ бе достатъчна, за да реши съдбата на Норман. Когато полицията, след множество телефонни обаждания от граждани, неполучили вестниците и пакетчетата си цигари, нахлу в книжарницата на Пег, намериха завързания, със запушена уста прословут Прецапвач на протока. Примигващ на слънчевата светлина, той изглежда не бе в състояние да отговори на питанията на различните телевизионни компании, вестникарски синдикати и чуждестранни информационни агенции, всяка от които бе платила голяма сума пари в брой за изключителните права по отразяването на прецапването на океана. Зададени бяха много въпроси, но малко получиха отговор.