— Виждам го с очите си — рече Пули. — Мога да разпозная кога има дим и кога няма. Живи ще изгорим тук.
— Не виждам никакви пламъци — каза Професора, — но щом димът те безпокои толкова много…
Той пристъпи напред и вдигна ръце; малко може да бъде казано за сричките, които произнесе, а пък със сигурност — нищо не може да бъде записано. Димът, който вече се виеше гъст в стаята, сякаш изведнъж увисна в пространството и времето, а после като върнати кадри на кинофилм се сбра и се процеди обратно през процепа под вратата, като остави въздуха в стаята чист, макар и все още тропично горещ.
— Това го видях — рече Пули, — но моля ви не ме карайте да му повярвам.
— Плосък салонен номер — рече небрежно Професора. — Ако нашите противници са способни само на това, няма защо да се боим; всичко това е елементарно.
— Чиста фантазия — рече Джим и се ощипа. — Скоро ще се събудя в леглото си и няма да помня нищо.
— Часовникът спря — рече Омали и посочи замлъкналия часовник върху лавицата.
Професорът извади от джобчето си часовник и го вдигна към ухото си.
— Дявол да го вземе! — рече той и поклати глава. — Трябва да съм произнесъл погрешно някои от по-маловажните усукани фрази. Засили махалото, Джон, моля те.
Омали се надигна несигурно на крака и посегна към лавицата. Поради погълнатия алкохол обаче не прецени точно дистанцията и се строполи с главата напред върху камината. Обърна се по гръб в усилие да се измъкне от пепелта и най-неочаквано нададе ужасяващ писък, който отекна в стаята, разтърси украсата й и задейства отново часовника.
На не повече от метър, закрепило се в комина, едно отвратително, нечовешко лице се зъбеше срещу него. Беше изкривено, измъчено в изражение на дяволска омраза. Една уста без зъби, досущ като на силно увеличение на някакво насекомо, се отваряше и затваряше пред него, и от нея върху му се стичаше гадна зеленикава слюнка; очите му излъчваха два бели проблясващи лъча, а цялото това отвратително видение бе облечено в тъмночервено. То подейства мигновено отрезвяващо на Омали. Изтръгна се от пепелявото си ложе, скочи на крака и падна гърбом върху писалището на Професора, разпилявайки книги и пищейки:
— Там, горе, в комина, в комина.
— Не мисля, че онзи там е Дядо Коледа — рече Пули.
Омали сочеше обезумял и крещеше:
— Запалете огън, запалете огън!
Пули се огледа за подпалки.
— Къде са дървата, професоре? Винаги сте имали дърва тук.
Професорът захапа кокалчето на юмрука си и прошепна с треперещ глас:
— В бараката.
— Ще трябва да изгорим тогава книгите — Омали се обърна и взе един наръч от книги.
— Не, не, не и книгите!
Професорът се хвърли върху Омали и сграбчи скъпоценните си томове. Широкоплещият ирландец го избута настрани, а Пули започна да умолява старика.
— Нямаме какво друго да направим, трябва да ги спрем.
Професор Слокъм се отпусна на стола си и с ужас се вторачи в двамината, които стовариха безценните издания върху скарата и ги подпалиха. Древните книги лумнаха с пращене в синкав пламък, а над него, откъм комина долетя отчаяно драскане и стържене. Сподавени викове процепиха въздуха, а стаята започна да се изпълва с гъст черен дим. Френските прозорци се разхвърчаха с трясъка на строшени стъкла, тежките завеси се издуха от порива на леденостудения въздух. Закачулените спътници на горящото същество блъскаха металния екран и бълваха богохулства с хриптящите си нечовешки гласове. Чу се трясък и съществото падна в пламъците — драскаше и се гърчеше обезумяло в огнена агония.
Пули грабна ръжена и се нахвърли злобно върху него. Омали хвърли още книги в огъня. Професора пристъпи напред — знаеше какво да прави.
Вдигна бавно ръка като за благословия и започна да изговаря магическите думи на Светото заклинание. Съществото стенеше и се гърчеше в пламъците, размахало ръце към мъчителите си. Пули го държеше на разстояние, а Омали добавяше още гориво към огъня. Движенията на съществото започнаха да се забавят и накрая то се свлече, за да бъде кремирано от всепоглъщащия огън.
Завесите спряха да се издуват и откъм градината се чу висок вой и стенания. Пули запуши ушите си с длани, а Професора стоеше неподвижен като истукан с книга в ръка. Омали избутваше настрани горящите книги, които бяха паднали от камината върху килима. Лицето му бе озарено от маниакална усмивка и той ръгаше останките на падналото същество с нескрита злоба.
Воят от градината започна да затихва, после се възцари тишина и Професора въздъхна дълбоко и рече: