— Всичката пепел трябва да бъде събрана и утре да бъде изхвърлена в Темза; чрез огън и вода и със свещеното слово ще бъдат унищожени те.
Омали измъкна полуобгорял том от скарата.
— Съжалявам за книгите — рече той, — но какво друго можехме да сторим?
— Няма значение, ти действа мъдро и без съмнение спаси живота ни. — Професорът докосна съсипаната корица на старинния том. — Жалко обаче, загубата е невъзвратима.
Пули свали ръце от ушите си.
— Отидоха ли си? — попита глуповато.
— Освен ако не се прегрупират за ново нападение.
Професорът поклати глава.
— Смятам, че няма да имат голямо желание да се върнат, но само като си помисля какво ще стане, след като съобщят за загубата на другаря си, се разтрепервам.
Омали подсвирна.
— Нашият човек няма да е много доволен.
— Ние сме обречени — рече отново Пули. — Всички сме обречени.
— Джим — рече уморено Омали, — ако още веднъж произнесеш „Ние сме обречени“, ще забравя за дългите години на благородното ни приятелство и ще ти префасонирам човката с кокалчетата на здравото си юмруче.
— Стига, стига, господа — рече Професора. — Имам една бутилка портвайн и предлагам да я изпием, преди да се отдадем на заслужена почивка.
Омали потърка ръце.
— Това ще е чудесно.
Пули сви рамене.
— Какво още може да се случи? — попита той.
Розова зора се спусна над Брентфорд и позлати върховете на покривите с бледия си оттенък. Птиците, които вече трябваше да са отлетели на юг, за да зимуват в тропичния климат, стояха в мълчаливи редици и се чудеха на необичайния сезон. Когато слънцето се издигна бавно в небето, всичко подсказваше, че ще има още един хубав и безоблачен ден.
Пули се събуди първи. Чу млекарската кола да трополи по калдъръма на „Бътс“, надигна се вдървено, отиде до френските прозорци и дръпна тежките завеси. Слънчевите лъчи пробиха през металния екран, хвърлиха златни ромбове върху килима на Професора и накараха Джим да запремигва бързо-бързо, докато изпълняваше ритуалните движения на търсенето на първия фас за деня.
Като всеки първи фас и този беше убиец. Между пристъпите на кашлицата Джим се опитваше да вдиша от сладостния аромат на градината, като в същото време оглеждаше пораженията от отминалата нощ. Френските прозорци отново бяха изтръгнати от пантите си и треските от черчеветата им бяха пръснати по малката морава и цветните лехи. Парчета стъкло блещукаха ярко на утринната светлина.
Жестоката кашлица на Пули разбуди Омали и почесвайки се по долната половина на тялото си, той се затътри към него.
— Каква бъркотия — рече ирландецът. — Стъкларите ще започнат много да уважават Професора за лудите купони. И ще бъдат прави.
Пули улови металната рамка на екрана и попита:
— В колко часа ще се отвори това?
— Не беше ли в девет?
Часовникът на библиотеката „Мемориъл“ удари осем.
— Значи след час.
Омали раздруса леко Професора, за да го събуди. Старикът протегна крехките си крайници под акомпанимента на ужасни изпуквания на кокали. Прозя се широко.
— И тъй, значи още сме живи — истинска благодат.
— Не е останало много от прозорците ви — рече Джим. — Може би ще излезе по-евтино стената да се зазида.
Професора погледна ръчния си часовник и свери показанията му с тези на часовника над камината.
— Мисля, че е време за закуска.
Той позвъни с индийското бронзово звънче на писалището си и на вратата на кабинета веднага се почука, след което се чу превъртането на ключ в бравата. Вратата се отвори и в рамката й се появи грохналата фигура на Гамън.
— Закуска за трима, сър — рече той и вдигна прекалено големия поднос, за да го видят.
— Бях го освободил за снощи — обясни Професора, докато тримата се настаняваха около мароканската масичка, след което се заеха лакомо да унищожават купищата препечени филийки, наденички, яйца и бекон, натрупани върху подноса. — Казах му да се върне в седем и ако намери къщата невредима, да приготви закуска за трима.
— А ако къщата не бе невредима? — попита Омали между две хапки.
— Ако вратите бяха разбити и бе очевидно, че някой е влизал вътре, му бях наредил да запали къщата, веднага да замине и никога повече да не се връща по тези места.
— И той щеше да го направи?