— Безусловно.
Омали подсвирна.
— Той наистина е верен слуга. Ако аз бях на негово място, първо щях да си помисля да спася някои от по-ценните предмети от огъня.
— Гамън не се нуждае от това. Погрижил съм се дългите му години служба да не останат невъзнаградени.
— Вие сте странен човек, Професоре.
Професора поклати глава.
— Тъкмо обратното, мотивите ми са най-обикновени — да усъвършенствам науката и да се боря със злото.
— Това само звучи просто.
Професорът отхапа от препечената филийка.
— Вярвам в съдбата — рече той. — Вярвам в съществуването на космически свръх план. Никой човек не е без цел, но малцина, да не кажем никой, откриват своята, когато стане прекалено късно. Може би имам късмета да вярвам, че съм намерил своята, а може и да не е така. Възможно е незнанието да е истинското блаженство. Записано е, че „малкото познание е опасно нещо, но голямото познание е истинско нещастие.“
— Писал го е сигурно Норман — рече Пули, докато набутваше още една наденичка в устата си.
— Най-лесно се удовлетворява човек без талант или без амбиция. Той живее живот без заблуди, други хора поставят целите му и той е доволен.
— Това е потискаща мисъл — рече Омали, — защото точно тази дефиниция обхваща повечето хора в нашето сегашно общество.
— Винаги трябва да се поддържа равновесие. Всички имат свое предназначение — и просякът, и кралят, — и така е било винаги. Не би могло да има гиганти, ако няма джуджета.
Пули си помисли, че би могло и да има, но си замълча, тъй като нямаше желание да се въвлича в тежък спор по това време на деня.
— Я чакайте малко — рече изведнъж той, — как е влязъл Гамън, след като всички ключалки са с часовников механизъм?
Омали повдигна подозрително вежди към Професора, но старикът само се изкикоти и продължи да закусва. Пиха черно кафе и накрая Гамън се върна да отнесе подноса. В девет часа ключалката на металните щори изщрака и Професора ги вдигна. Гамън бе измел цялата пепел от камината и я бе прибрал в чувал. Професора връчи чувала на Омали с изрични указания:
— Трябва да я разпръснеш поне на половин миля разстояние — обясни той, — за да няма възможност частиците да се съберат отново. А сега трябва да се сбогувам с вас, господа. За мен вече не е безопасно да остана тук. Имам жилище недалеч от тук и ще се настаня там. А сега вървете и очаквайте да ви се обадя, не разказвайте никому за случилото се и непрекъснато бъдете нащрек. Би трябвало по светло да сте в безопасност, но нощем не ходете никъде сами, не позволявайте и да ви разделят.
Двамата прекрачиха през френските прозорци, преминаха през натрошените стъкла и се запътиха към портата на Професора. Обърнаха се да му махнат за довиждане, но старикът вече го нямаше.
21
Хората от Брентфорд започнаха да ги наричат сиамските близнаци. От момента, в който разпръснаха зловещото съдържание на чувала над реката, Джон Винсънт Омали и Джеймс Арбътнот Пули не можеха да бъдат видени разделени. Дните минаваха скучно, тъй като Професора не им се обаждаше. Пули се питаше дали старикът не бе изгубил кураж и не бе решил да офейка, но Омали, чиято вяра в Професора граничеше с безусловното, не искаше и да чуе.
— Той преживя твърде много — уверяваше той Пули, — и няма да се успокои, докато онзи папа Алекс не потъне в тъмата на забвението, откъдето и дойде.
— В цялата тази работа има нещо от Дамоклевия меч — рече Джим. — Имам чувството, че зад всеки ъгъл дебне нещо, всеки път, когато звънне телефонът, или се появи пощенският раздавач, ми се налага да хукна към тоалетната.
— Напоследък и на моя пикочен мехур не може да се разчита особено — каза мрачно Джон.
— Та като се разговорихме за пикочни мехури, май е време вече да отварят.
Джон кимна. Той нямаше ръчен хронометър, но биологическият му часовник му съобщаваше с точност до минута работното време на кръчмите в окръга.
— Един пайнт „Лардж“ ще ми дойде добре.
Пред входа на „Лебеда“ бе паркиран камион на строителна фирма и двама смугли индивида с тропически произход въртяха мистрии и кърпеха с хоросан повредената стена. Невил, все още с превързана ръка след сблъсъка си с неотварящия се колет на Професора, остави халбата, която полираше и се обърна към тях с едно намусено „Какво да бъде?“
Омали повдигна вежда и попита:
— Нима още се чумериш заради онази дупка в стената, а, Невил?