На моста стоеше суха бедна жена с тъмни очила. Тя държеше в ръката си чанта и няколко кутии кибрит. До нея мъничко момиченце със скъсана рокличка се кланяше на минувачите.
— Кибрит, купете си кибрит, господа! — викаше с разтреперан глас малкото момиченце.
Много хора идваха много хора отминаваха.
— Съжалете се над нас, бедните хора! — викаше детето. — Само десет пфенига кутийката!
Пълен мъж се приближи до тях и бръкна в джоба си.
— Майка ми съвсем ослепя, а е още толкова млада! Три кутийки за двайсет и пет — пелтечеше момиченцето.
Дебелият мъж й даде двадесет пфенига и отмина.
— Господ да ви благослови, мила госпожо! — извика детето.
Тогава сухата жена го смушка.
— Та това не беше дама, а мъж, глупачке! — промърмори гневно жената.
— Вие сляпа ли сте или не? — запита обидено малкото момиче. След това обаче пак направи реверанс и завика: — Кибрит, купете си кибрит, господа!
Сега някаква възрастна дама и даде един грош и кимна любезно.
— Търговията върви отлично! — пошепна детето. — Спечелихме вече две марки и тридесет, а сме продали само пет кутии кибрит.
След това отново завика жално:
— Смилете се над нас, бедните хора! Само десет пфенига кутията!
Изведнъж тя весело подскочи й махна с ръка:
— Антон е от другата страна — съобщи тя.
Ала веднага след това се сви отново, направи реверанс и занарежда тъй жалостиво, че тръпки побиха минувачите.
— Много благодарим! — казваше тя.
Капиталът растеше. Тя пускаше парите в пазарската чанта. Там те падаха върху други монети и звънтяха приятно.
— Значи ще подарите всички тия пари на годеника си? — запита тя. — Ех, има да се радва!
— Дръж си устата! — заповяда жената.
— Е, че то си е истина — отвърна Точица. — Инак защо стоим й се блещим тук всяка вечер?
— Нито дума повече! — промърмори сърдито жената.
— Кибрит, купете си кибрит, господа! — захленчи отново Точица, тъй като към тях се зададоха хора. — Би трябвало да дадем малко на Антон. До събота той ще стои на другата страна на моста, а там не изкарва почти нищо.
Изведнъж тя изпищя, сякаш някой я беше настъпил.
— Иде онзи въшльо Клепербайн!
Антон стоеше от другата страна на моста, от лошата страна, където минаваха малко хора. Държеше пред себе си малък затворен ръчен куфар и казваше, когато някой минаваше покрай него:
— Кафяви или черни връзки за обувки желаете! От кибрит винаги има нужда, моля!
Той нямаше търговски талант. Не умееше да хленчи на хората, макар че по-скоро му беше до плач, отколкото до смях. Беше обещал на хазяина да плати в други ден пет марки срещу наема, а и домакинските пари отново се бяха привършили. Утре трябваше да набави маргарин, възнамеряваше да вземе дори сто грама лебервурст.
— Мястото ти по-скоро е в кревата, отколкото тук — каза някакъв господин Антон го изгледа учудено.
— Да, но просията ми доставя такова удоволствие! — промърмори той.
Господинът се засрами малко.
— Е добре де — каза той, — не бързай да се сърдиш! И след това му подаде една монета — цели петдесет пфенига!
— Много ви благодаря! — каза Антон и му подаде два чифта връзки за обувки.
— Нося ботуши — обясни господинът, свали шапка пред момчето и бързо отмина.
Антон се зарадва и погледна към своята приятелка на другия край на моста. Я, онзи там не беше ли Клепербайн? Той затвори куфарчето си и прекоси тичешком улицата.
Готфрид Клепербайн се беше изправил пред Точица и госпожица Андахт и ги гледаше нахално. Наистина Точица беше изплезила език на сина на портиера, но гувернантката трепереше от вълнение.
Антон ритна Клепербайн в задника. Момчето яростно се извърна, но като видя пред себе си Антон Гаст, спомни си за следобедните плесници и побягна в галоп.
— Отървахме се вече от него — каза Точица и подаде ръка на Антон.
— Елате — рече госпожица Андахт, — елате да отидем в ресторанта с автоматите. Искам да почерпя Антон!
— Браво! — каза Точица, хвана момчето за ръка и забърза напред с него.
Госпожица Андахт извика момичето.
— Няма ли да ме водиш? Какво ще си кажат хората, ако се втурна сама въпреки очилата си?
Тогава Точица хвана гувернантката за ръка и я помъкна след себе си надолу по моста, по „Фридрихдцрасе“ към Ораниенбургската порта.
— Колко спечели? — запита тя.
— Деветдесет и пет цфенига — каза омърлушено момчето. — Един господин ми даде петдесет пфенига, инак изобщо нямаше смисъл да стоя.
Точица пъхна нещо в ръката му.
— Скрий го! — пошепна тайнствено тя.
— Какво има? — запита подозрително госпожица Андахт.
— Ах, вие, любопитна сврако! — каза Трчица. — Ами аз питам ли ви какви са тия странни неща, които рисувате.