И госпожица Андахт млъкна, сякаш я беше ударил гръм.
Улицата бе доста безлюдна. Гувернантката свали тъмните си очила и пусна ръката на Точица. На няколко пъти завиваха по други улици. Най-сетне стигнаха до целта.
Веднъж преди около сто и петдесет години най-бедните хора от населението на Париж потеглили за Версай, дето живеели френският крал и жена му. Направили демонстрация — нали знаете какво значи това? Бедните хора се изправили пред двореца и завикали:
— Нямаме хляб! Нямаме хляб!
Толкова зле били.
Кралица Мария Антоанета стояла на прозореца и запитала едного от висшите офицери:
— Какво искат тия хора?
— Хляб искат, ваше величество! — отговорил офицерът. — Не им стига хлябът, много са гладни. Кралицата поклатила учудено глава:
— Не им стига хлябът ли? — запитала тя. — Ами че да ядат тогава сладкиши!
Щоже би вие мислите, че е казала това, за да се пошегува с бедните хора? Не, тя просто не е знаела какво е бедност! Мислела, че щом като случайно не достига хляб, тогава може да се ядат сладкиши. Тя не познавала народа, не познавала бедността и една година по-късно я гилотинирали.
Ето докъде я докарало това.
Седма глава
ГОСПОЖИЦА АНДАХТ СЕ НАПИВА
Странни хора седяха или стояха понякога в локала и затова Точица много обичаше да идва тук. Намираше го за много интересно. Понякога имаше дори пияни.
Антон се прозина и присви очи от умора.
— Ужасно! — каза той. — Днес в часа по смятане направо заспах. Господин Бремзер тъй ме сгази, че просто щях да падна от чина си. Трябвало да се засрамя, викна ми той, а пък домашните ми упражнения напоследък хич не ги бивало. Ако продължавало тъй, щял да пише на майка ми.
— Гледай го ти! — забеляза Точица. — Само това липсваше! Та не знае ли, че майка ти е болна и че ти трябва да готвиш и да печелиш пари?
— Че откъде ще знае? — запита любопитно Антон.
— От тебе, разбира се — каза Точица.
— Бих предпочел да си отхапя езика! — каза Антон.
Точица не можеше да разбере трва. Тя сви рамене. Сетне се обърна към госпожица Андахт, която седеше в ъгъла и гледаше втренчено пред себе си.
— Струва ми се, че ни поканихте?
Госпожица Андахт се стресна и бавно дойде на себе си.
— Какво ще си поръчате?
— Портокали с каймак — предложи Точица и Антон кимна в знак на съгласие.
Госпожицата стана и се запъти към бюфета.
— Откъде взе парите, които пъхна преди малко в ръката ми? — запита момчето.
— Нали знаеш, че Андахт дава всичките пари само на годеника си. Скрих малко от тях. Шт, без възражения! — извика строго тя. — Гледай само, тя положително ще пие пак ракия. Много пие, добричката. Слушай, днес тя седеше в стаята си и рисуваше с молив някакви четириъгълници; на единия беше написано „дневна“, а на другия — „кабин“. Повече не можах да видя.
— Това е било жилищен план — установи Антон.
Точица се удари по челото.
— Ама че съм гъска — каза тя. — Как не се досетих! Защо ли рисува жилищни планове?
И Антон не знаеше. В това време госпожица Андахт се върна и донесе на децата портокали, разделени на резенчета Самата тя пи коняк.
— По моя сметка трябва да сме изкарали поне три марки каза тя, — а пък в чантата има само марка и осемдесет. Как ще си обясниш това?
— Може би чантата е пробита? — запита Точица. Госпожица Андахт веднага провери.
— Не — каза тя, — няма дупка.
— Интересно — рече Точица. — Човек може да помисли, че някой краде. — После въздъхна и промърмори: — В какви времена живеем!
Госпожица Андахт не каза нищо, изпи чашата си, стана и отиде да си донесе още една ракия.
— Седим по цели часове на моста, а после тя пропива целия приход — изруга след нея Точица.
— За теб изобщо би било по-добре да си стоиш в къщи — каза Антон. — Ако узнаят родителите ти, ще има големи разправии!
— Да става каквото ще! — каза Точица. — Аз не съм си избрала гувернантката.
Антон взе от съседната маса една салфетка, сви я на фунийка и сложи вътре шест резенчета портокал. След това затвори фунийката в ръчното си куфарче и понеже Точица го погледна въпросително, каза:
— За майка ми.
— Сетих се още нещо — извика Точица и забърника в джоба си. — Виж!
Тя държеше нещо в ръката си.
Антон се наведе да го види.
— Зъб — рече той. — Извади ли го?
— Какъв глупав въпрос! — отвърна обидено Точица. — Искаш ли го?
Момчето не се интересуваше много от зъби и затова тя отново го прибра в джоба си. Досле госпожица Андахт дойде вече полупияна и ги подкани да тръгнат. Вървяха заедно до Вайдендамския мост и там се разделиха.