— Бремзер ли се казваше класният ти наставник? — запита Точица.
Антон кимна.
— Утре следобед ще ти дойда пак на гости — обеща тя.
Той й стисна радостно ръка, поклони се на госпожица Андахт, побягна и скоро, изчезна от погледа им.
Точица и госпожица Андахт стигнаха до къщи без премеждия. Родителите все още бяха у генералния консул Олерих. Детето легна в кревата си и веднага заспа. Пифке тихо изръмжа, понеже го разбудиха. Гувернантката отиде в стаята си, заключи в скрина просяшките дрехи и след това също си легна.
Антон още не можеше да си легне. Той се промъкна през коридора покрай стаята на майка си, светна в кухнята, скри ръчното си куфарче, седна на масата, подпря глава на ръцете си и се прозина тъй силно, че едва не си разчекна устата. След това извади от джоба си молив и синя тетрадка и я разтвори.
„Разходи“ пишеше от едната страна на листа, „Приходи“ — от другата. Той бръкна в джоба на панталона си, сложи на масата купчина монети и започна да ги брои. Бяха две марки и петнадесет.
„Ако не бяха Точица и симпатичният господин, сега щях да имам само четиридесет и пет пфенига“ — помисли той и вписа в тетрадката вечерния приход.
Заедно с остатъка, който той пазеше тайно в кутията за водни бои, сега имаше пет марки и шестдесет пфенига. А само хазяинът искаше пет марки за наема! Следователно за ядене оставаха шестдесет пфенига.
Антон надникна в малкия килер. Имаше още картофи. На дъската за рязане беше останало само едно малко парченце сланина. Ако утре намажеше с него тигана, може би щяха да станат пържени картофи. Но от стоте грама лебервурст пак не излезе нищо. А тъй му се ядеше лебервурст!
Той събу обувките си, сложи парченцата портокал на една чинийка, изгаси светлината, и се измъкна от кухнята. На вратата на спалнята се спря и долепи ухо до дъската. Майка му спеше. Момчето долови спокойното й дишане. От време на време тя дори изхъркваше леко. Антон прокара гальовно ръка по вратата и се усмихна, понеже майка му изхърка пак. След това се промъкна в дневната. Съблече се на тъмно, метна дрехите си на стола, остави парите в кутията с водни бои, пропълзя до канапето и се зави.
Заключи ли вратата на коридора? Затворен ли беше кранът на светилния газ? Антон се замята неспокойно в леглото си, след това стана още веднъж и провери дали всичко бе в ред.
Всичко бе в ред. Той легна пак. Беше решил задачите. Беше се подготвил и за диктовката. Дано господин Бремзер не изпрати писмо на мама! Тогава щеше да излезе наяве, че вечер стои на Вайдендамския мост и продава връзки за обувки. Имаше ли още достатъчно връзки за обувки? Кафявите като че ли нямаше да стигнат още за дълго. Хората, изглежда, носеха повече кафяви, отколкото черни обувки. Или пък кафявите връзки се късаха по-бързо.
Антон се обърна на страната, на която обикновено заспиваше. Дано майка му оздравее напълно! Най-сетне той заспа.
Неотдавна бях на панаира в град Рощок. Улиците, които се спущаха стръмно надолу към Варнов, бяха пълни с бараки, а долу на брега имаше въртележки. Понеже всичко беше тъй приятно, шумно, развеселих се и аз. Изправих се до една сергия за захарни изделия и поисках халва за десет пфенига. Беше много вкусна.
Тогава покрай мен мина едно момче с майка си, задърпа жената за ръкава и каза:
— Искам още медени бисквити!
А при това носеше вече под мишницата си пет пакета с медени бисквити. Майка му се престори на глуха. Тогава то се спря, тропна с крак и изграчи:
— Искам медени бисквити!
— Нали имаш вече пет пакета! — каза майка му. — Помисли си само, на бедните деца изобщо не купуват медени бисквити!
Знаете ли какво отговори момчето? То извика ядосано:
— Какво ме интересуват бедните деца?
Тъй се изплаших, че насмалко щях да глътна халвата наведнъж заедно с хартията. Деца, деца! Как е възможно такова нещо?
Осма глава
ГОСПОДИН БРЕМЗЕР РАЗБИРА КАК СТОИ РАБОТАТА
Всеки петък Точица излизаше от училище един час по-рано. Директорът Поге знаеше това и изпращаше шофьора с автомобила, за да откара момичето в къщи. По това време той не се нуждаеше още от колата, а Точица толкова много обичаше да се вози на автомобил!
Когато тя излезе от училищната порта, шофьорът дигна ръка до фуражката си и отвори вратичката. Точица изтича към него и въодушевено му подаде ръка.
— Добър ден, господин Холак! — каза тя.
Другите малки момиченца вече се радваха. Защото винаги, когато взимаха Точица с колата, заедно с нея можеха пътуват толкова от тях, колкото се побираха вътре. Ала днес Точица се обърна на стъпалото, изгледа натъжено всички каза: