Господин Бремзер каза:
— Само не се карай толкова! А защо самият той не ми е разправил това?
— Тук сте прав! — рече Точица. — И аз го запитах, а знаете, ли какво ми каза той?
— Какво? — запита учителят, а колегите му, които отново бяха станали от столовете си, образуваха полукръг около малкото момиче.
— „Предпочитам да си отхапя езика“, тъй ми каза осведоми го Точица. — Може би е много горд.
Господин Бремзер се дръпна от прозоречната дъска.
— Е добре — каза той, — няма да пиша писмото.
— Правилно — рече Точица. — Вие сте мил човек! Веднага си го помислих и много благодаря!
Учителят я изпрати до вратата.
— И аз ти благодаря, детето ми!
— И още нещо — каза Точица, — докато не съм го, забравила: да не вземете да кажете на Антон, че съм идвала; при вас!
— Нито думичка — отвърна господин Бремзер и погали, ръката й.
В този миг удари звънецът, занятията започнаха отново.
Точица префуча надолу по стълбите. Качи се в колата при господин Холак и потегли за дома. През целия път тя се друсаше на седалката и тихичко си тананикаше.
Не зная дали ми вярвате или не, но завиждам на Точица. Рядко се представя на човек подобен случай да бъде полезен на приятеля си. И колко рядко може да се изпълни толкова тайно една приятелска услуга! Господин Бремзер няма да пише писмо на майката на Антон. Господин Бремзер няма да хока вече момчето. Отначало Антон ще се учуди, после ще се зарадва, а Точица тайно ще потрива ръце. Нали тя знае как се е стигнало до това! Ако не беше тя, работите щяха да се объркат.
Но Антон няма да узнае нищо. Точица не се нуждае от благодарност. Награда за нея е самата постъпка. Всичко останало не би увеличило, а по-скоро би намалило радостта и. Пожелавам на всекиго от вас такъв добър приятел! И ви пожелавам също така случай да му окажете приятелски услуги, без той да узнае. Помъчете се да разберете колко щастлив е човек, когато прави другите щастливи.
Девета глава
ГОСПОЖА ГАСТ ИЗЖИВЯВА ЕДНО РАЗОЧАРОВАНИЕ
Когато Антон с училищната чанта на гръб затърси ключа от жилището, за да си отключи, вратата се отвори сама и пред него застана майка му.
— Добър ден, моето момче! — каза тя и се усмихна.
— Добър ден! — отговори смаяно той.
Едва тогава той се реши да подскочи от радост, прегърна я и каза:
— Как се радвам, че отново си здрава!
Отидоха в дневната стая. Седнал на канапето, Антон се възхищаваше на всяка крачка, която правеше майка му.
— Все още е малко мъчно — обясни тя и уморено седна до него. — Как мина училището?
— Рихард Науман каза в час по география, че в Индия живеели индианци. Ама че глупаво дете! А пък Шмиц ощипа Праман и Праман изхвръкна от чина, и господин Бремзер запита какво става, и Праман каза, че сигурно има бълха, а може би дори две. И тогава Шмиц скочи и извика, че не бивало да седи до момчета, които имат бълхи. Родителите му не позволявали; изпопукахме от смях!
И Антон се изсмя повторно — също като преживните животни, които се сещат да дъвчат дълго време след като са погълнали храната.
После запита:
— Не ти ли се слушат шеги днес?
— Продължавай спокойно да разказваш! — каза майка му.
Той опря глава върху облегалката на канапето и изпружи краката си.
— През последния час господин Бремзер беше много любезен с мен и поръча да съм му отидел на гости някой път, когато имам време.
Изведнъж той се сепна.
— Ама че съм завеян! Та нали трябва да готвя!
Майка му го задържа й посочи към масата. Там вече бяха наредени чинии и голям супник, от който се вдигаше пара.
— Леща с наденички ли? — запита той.
Тя кимна. После седнаха и започнаха да се хранят. Антон нагъваше здравата. Когато изяде всичко в чинията, госпожа Гаст му досипа. Той й кимна възхитен. И тогава забеляза, че нейната порция бе още непокътната. Сега и на него не му се услаждаше вече. Той забърника тъжно с вилицата си из лещата и ловеше резенчета от наденичката. Мълчанието надвисна като буреносен облак над стаята.
Накрая момчето не издържа.
— Мамичко, не съм ли слушал? Понякога човек сам не знае? Или е заради парите? Всъщност наденичките съвсем не бяха необходими.
Той нежно сложи ръката си върху нейната. Но майка му бързо изнесе съдовете в кухнята. После се върна и каза:
— Започни да си пишеш домашните. Ей сега ще се върна.
Антон седеше на стола и клатеше глава. Какво ли беше сторил? Отвън вратата на коридора хлопна. Той отвори прозореца, седна на дъската му и се наведе надолу. Доста време мина, докато майка му излезе от къщата. Тя крачеше ситно. Ходенето я изморяваше. Слезе надолу по улица „Артилерийска“ и после сви зад ъгъла.