Не, не бива така! Когато е направил нещо, човек трябва да се овладее и да не бяга от отговорност. Ако толкова се страхува от наказание, по-добре би било предварително да премисли.
Самообладанието е важна, ценна черта. И най-важното: човек може да се приучи към самообладание. За да не се впуска в необмислени постъпки, Александър Велики всеки път броял до тридесет. Великолепна рецепта! Използувайте я винаги, когато стане необходимо.
А още по-добре е да броите до шестдесет!
Десета глава
МОЖЕШЕ ДА ИМА ЛОШ КРАЙ
— Добър ден, госпожо Гаст! — каза някой, когато майката на Антон излезе от къщата. — Имате чудесен вид!
Беше Точица с Пифке.
Всъщност майката на Антон се стори на детето много бледа и развълнувана. Но нали момчето я беше помолило да казва на майка му, че изглежда великолепно! А пък тя бе момиче, което държеше на думата си. Госпожица Андахт беше отишла с годеника си в „Зомерлате“ — поръчала й беше да я вземе точно в шест часа.
Госпожа Гаст разтревожено се оглеждаше наоколо и подаде ръка на Точица, без да продума нещо.
— Къде е Антон? — запита детето.
— Няма го! — прошепна госпожа Гаст. — Представи си, избяга! Аз му се разсърдих, защото беше забравил рождения ми ден.
— Честитя ви от сърце! — каза Точица. — Искам да кажа, понеже имате рожден ден.
— Благодаря ти! — отвърна жената. — Но къде ли може да е той?
— Само не си изгубвайте ума! — започна да я утешава Точица. — Ще намерим момчето. Черен гологан не се губи! Какво ще кажете да обиколим магазините и да питаме навсякъде?
И понеже жената изглежда не чуваше нищо, а само въртеше глава на всички страни, Точица хвана за ръка майката на Антон и я поведе към млекарницата в съседната сграда.
Тя сложи дакела на тротоара и каза:
— Мило куче, пртърси Антон!
Ала Пифке и тоя път не разбра езика й.
В това време Антон купуваше шоколад. Продавачката — стара дама с огромна гуша — недоверчиво го погледна, когато той с погребално тъжно изражение на лицето поиска един от най-хубавите млечни шоколади.
— За рожден, ден е — добави той съкрушено.
Тогава продавачката стана малко по-любезна, уви хубаво шоколада в тънка хартия, като за подарък, и го завърза със светлосиня копринена панделка.
— Много благодаря! — каза сериозно момчето, сложи внимателно шоколада в джоба си и плати.
Тя му върна разликата и Антон отиде в една книжарница. В книжарницата избра една поздравителна картичка от албума за рождени дни. Картичката, която избра, беще великолепна. На нея се виждаше дебел, весело усмихнат хоп, а във всяка ръка хопът държеше по една голяма саксия. Под краката му пишеше със златни букви: „Най-сърдечни пожелания за щастие и благополучие по случай рождения ден!“
Антон гледаше с болка хубавата картинка. След това застана до масичката за писане и с голямо старание изрисува краснописно на гърба: „От твоя дълбоко нещастен, син Антон. И не ми се сърди, мила мамо, не го направих нарочно!“ После пъхна картичката под синята панделка, която красеше пакетчето с шоколада, и изтича бързо на улицата. Сега вече тъжната му съдба го затрогна дълбоко. Страхуваше се да не заплаче, преглъщаше храбро сълзите си и продължаваше да върви с наведена глава.
На входа на къщата го обхвана силен страх.
Промъкна се безшумно до четвъртия етаж като индианец в боен набег. Изкачи се на пръсти чак до вратата, отвори капака на пощенската кутия и пъхна подаръка през отвора. Шоколадът падна шумно в кутията и сърцето на Антон се разтуптя.
Но в жилището не се чуваше никакъв шум.
Всъщност той би трябвало да избяга някъде и набързо да умре. Но вместо да пристъпи направо към това, момчето колебливо натисна звънеца. След това изтича до долната площадка на стълбището. Там зачака със затаен дъх. В къщата всичко си беше спокойно.
Тогава Антон се осмели да отиде още веднъж чак до вратата и позвъни отново. И отново изтича надолу по стълбите.
И пак не се чу нищо. Какво ставаше с майка му? Да не се е случило нещо? Дали не се е разболяла отново, понеже се ядоса толкова заради него? Дали сега не лежи в леглото и не може да се помръдне?
Той беше забравил да пъхне ключовете в джоба си. А може би тя е завъртяла крана на светилния газ, за да се отрови от скръб?
Антон се втурна към вратата и заудря по пощенската кутия, която силно затрака. Удряше с двата юмрука… Завика през ключалката: