— Е да — каза той. — Не питай така глупаво! Може някой път да се случи на човек да има свободно време.
— Великолепно! — извика тя. — Да идем тогава в Шарлотенхоф и да ядем сладки с крем!
— Мислех, че е по-добре да вземем от училище и твоя Антон.
Тогава тя се хвърли на врата на баща си и му залепи една целувка, която прозвуча като оръдеен изстрел.
След това бързо се отправиха с колата към училището на Антон. Пристигнаха тъкмо навреме. Антон едва не припадна, когато видя, че Точица и баща й го чакат с хубавата кола. Точица му даде знак да се приближи, баща й му стисна ръката и каза, че бил славно момче. Чудесно наредил Роберт Дявола!
— Но това беше толкова просто, уважаеми господин Поге — каза Антон.
Сетне го пуснаха да се качи отпред до господин Холак и от време, на време той му позволяваше да натиска с крак газовия педал и да дига мигача, с който шофьорът указваше накъде иска да завие. Беше просто чудесно. Точица подръпна баща си за ухото и му прошепна:
— Директоре, момчето умее дори да готви!
— Какво всъщност не умее да прави? — запита господин Поге.
— Антон ли? Антон умее всичко! — заяви тя гордо.
И понеже Антон умееше всичко, отидоха в Шарлотенхоф и ядоха сладки с крем. Дори господин Поге яде, макар че лекарят строго му беше забранил изрично именно сладки с крем.
После тримата играха на криеница, за да поотслабне бащата на Точица. Защото беше почнал да пуска шкембе.
Сетне Антон искаше да си върви в къщи, но директорът каза, че ще съобщи на майка му.
— Хока ли те още господин Бремзер? — запита Точица.
— Не — каза Антон, — напоследък е много мил с мен име покани да ида някога у тях на кафе.
— Ето на, виждаш ли? — каза съвсем спокойно Точица.
Но под масата — от голямо задоволство — тя сама се ощипа по прасеца.
Закъсняха здравата за обед. Госпожа Поге беше дълбоко засегната. Но другите трима бяха толкова доволни, че дори не забелязаха това. Тогава госпожа Поге се засегна още повече и изобщо не хапна нищо, защото инак щеше да се пръсне.
— Къде ли може да е сега госпожица Андахт? — запита Антон, защото беше добър по сърце.
Госпожа Погег не се интересуваше от такива въпроси. Тя само измърмори:
— Къде ще намерим сега гувернантка, на която бихме могли да се доверим?
На господин Поге беше хрумнало нещо. Той дръпна настрана Точица, пошушука си нещо с нея и после каза:
— Ей сега ще се върна.
Сетне изчезна.
Другите привършиха обеда, без да говорят много. След това двете деца изтичаха в стаята на Точица, гдето Пифке ги очакваше вече с голямо нетърпение.
Накараха Антон да седне на един стол и му представиха приказката за Червената шапчица. Пифке беше научил вече много добре ролята си. Но и този път отказа да изяде Точица.
— Може би след някоя и друга година, като порасне, ще се научи. — каза момиченцето.
Антон заяви, че при все това представлението било великолепно. Той изръкопляска като в театър.
Точица се поклони десет пъти и изпрати към публиката въздушни целувки, а Пифке не престана да лае, докато не получи бучка захар.
— А на какво ще играем сега? — запита Точица, — Днес бих могла да бъда гърбавият шивач и неговият син. Или да играем на майка и дете и Пифке да бъде бебето? Не, ще играем на крадци! Ти си Роберт Дявола, аз съм дебелата Берта и когато влезеш през вратата, ще те бухна по главата с бухалката.
— А кой ще играе ролята на тримата полицаи? — запита той.
— Аз съм Берта и тримата полицаи — обясни тя.
— Но ти не можеш да танцуваш сама със себе си — възрази Антон.
Тъй и от това не излезе нищо.
— Сетих се! — каза той. — Ще играем на откриването на Америка. Аз съм Колумб.
— Добре! — извика Точица. — Аз съм Америка, а Пифке е яйцето.
— Какво е той?
— Яйцето — рече тя, — яйцето на Колумб.
Антон не знаеше тая история, не я бяха учили още в училище.
— Сега вече намислих! — извика той. — Ще играем на следното: „С платноходка през океана“.
Разтребиха масата и я обърнаха с краката нагоре. Това беше лодката. И докато Антон правеше от пркривката платно, Точица отиде в трапезарията и донесе припаси за парахода: един буркан с мармалад, кутията с масло, няколко ножа и вилици, кило картофи, една паница с компот от круши и половин шпеков салам.
— Шпековият салам е подходящ — каза тя. — Може да изтрае няколко месеца.
Натовариха припасите в лодката и в нея остана точно толкова място, колкото да се поберат децата и кучето. До масата имаше леген с вода. Докато пътуваха през океана; Точица плискаше в него и накрая каза:
— Морето е страшно студено.
Антон слезе посред океана, донесе сол и я сипа в легена.